Пролет в снимки :о)

Life is too short...

Have you ever seen the morning
When the sun comes up the shore
And the silence makes
A beautiful sound
Have you ever sat there waiting
For the time to stand still
For all the world to stop
From turning around
 ...
Have you ever seen the glowing
When the moon is on the rise
And the dreams are close
To the ones that we love
Have you ever sat there waiting
For heaven to give a sign
So we could find the place
Where angels come from
...
There's a time that turns
I'd turn back time
But I don't say I can
It only works if you believe in the truth
Well there's a time to live
And a time to cry
But if you're by my side
I will try to catch a star
I'll try to catch a star
Just for you...

Once upon a time ... part 1

За хората, случките и жестовете… в търсене на истината… съвременни приказки за двойки и единици…

Приказка Първа:
Пламенни, влюбени до безумие, темпераментни, раздалечени в пространството, близо в мислите… ТЯ - перфекционист, но и далеч не оптимист, грациозна, нежна, прикрита романтичка и  мечтателка, разсеяна и закъсняваща, но почти винаги съобразяваща и никога не забравяща, обичаща от все сърце… ТОЙ - блясъчко мечтателника, думи имал много, смел и луд, екзотичен и рядко практичен, точен, добър, влюбен… ТЕ срещали се рядко, дълго обмисляли и бленували момента в който ще могат да са заедно - влюбени, страстни, един до друг, дишащи един и същи въздух… уви, както всичко дългоочаквано и срещите им не били лишени от разочарования, може би заради очакванията, може би заради неизречените желания, или може би двамата били прекалено различни, никой до ден днешен все още не знае… тя преглъщала тайно сълзите, той бил унесен в сладък сън, да бленува на морето дълбините и вълните…

Приказка Втора:
Преди време били ТЕ, сега вече останала ТЯ… романтичка, оптимист, мечтателка, но и дълбоко в себе си реалист, упорита, многолика, любител на изкуство и всякаква символика, често цветна, рядко мрачна, точна, бъбрива, придирчива… преди време била започнала да пише романс с НЕГО, но липсвали им думи, тръпки и споделени мечти, и романсът превърнал се в битовизъм - сив и скучен, спрял, ненужен остарял… хванала тя гума, на него му дала молив и помолила нова история да пренапишат или поне по друг начин те да продължат старата… ТОЙ отказал различни думи да пише, а ТЯ скъсала хартията от триене с гумата… история със двамата вече нямало, хартия на която да напишат нова, също… ТОЙ продължил живота си по старо му, само че вече с нови лица… ТЯ взела нови бели листа и започнала да пише, да рисува с цветни бои - хора, случки, усмивки, море, приятели, срещи, чувства споделени или не, разнообразие, цели, и какво ли още не… преди да започне да пише, обаче си пожелала да не и се налага повече да трие и поправя ненужните правописни и смислови грешки в живота и връзките си, затова и случките били - някои кратки, други смели, трети пъстри, а за четвърти решавала, че дори не си струва писането… и така тя изписвала белите листа един подир друг с думи, щрихи и лица… усмихвала се много и чакала да допише щасливия край на своята приказка…

Приказка Трета:
Имало едно време една принцеса, която живеела през девет планини, в дебрите на десета, в малка хубава кущурка... принцесата била умна, хубава, но и луда и непокорна... ТЯ из странни места обичала да скита, да пие и весели с приятели и вкъщи да се прибира, когато вече се зазори... цветна, палава, усмихната, игрива, мистична и красива тя била също като горска самодива... и макар да била съвременна самодива тя също имала лък и стрели, с които да обстрелва или привлича мъжете, които към нея били устремени - някои препядствието не преодолявали; други от страх бягали; трети подобно храбри принцове до нея успявали да стигнат, но при първата целувка всеки принц превръщал се в жабок... и така дните редяли се, а принцесата стояла си сама, без да има кой истинска любов в живота и да донесе... минали дни, седмици, години и една наглед съвсем обикновена нощ, стрелата на принцесата се забола в сърцето на млад момък от близкото градче... и вместо стрелата момъкът да погуби, тя накарала го в принцесата ТОЙ да се влюби... принцесата пък, да не забравяме тя все пак била съвременна, решила да се прави на интересна, да покаже на момъка, че с нея няма да му е никак лесно... и все пак момъкът решил да се бори, преодолявайки хорски клюки, родителски тревоги и какво ли още не, след известно време той и до сърцето на принцесата успял да се добере...ТЯ започнала да обича, макар и пред другите да можела това да отрича... минало още време и ТЕ живеели си в планината добре, но не щеш ли ТОЙ започнал да действа като малко дете, сякаш искал да изпробва до къде може връзката им да стигне... ТЯ първо се плакала, после на повтарящата му глупост се смяла, а накрая забравения лък и стрели хванала... ТОЙ се стреснал при вида на познатата картина и знаел, че ако ТЯ стреля по него пак няма да има връщане назад, сърце вече нямало да има, а само болка нелечима... и момъкът решил поведението и тактиката си да промени, и да може заедно ТЕ да трупат още спомени... обещал й ТОЙ да помоли детето в него веднъж завинаги да порастне... и така приказката свършва тук, как завършва историята могат да ви разкажат само ТЕ и никой друг...


(... очаква се продължение...) ;о)

Мълчание, обгърнато в очарование
Далечината прави поносима тишината
И защо е нужно да пишем, разкаваме, говорим
Като очевидното ясно ни е, че не можем да оборим
Исках да съм близо, сега мечтая да не бях
Може би ти просто илюзия беше и в сънищата ми промъкваше се нощем докато невинно спях
От думи нямам нужда, от жестове може би
По-лесно е да се усмихваш без причина,

Boulevard of broken smiles

Нека се разходим… ти ще приказваш, аз както винаги ще те слушам, но и ще броя колко усмихнати лица освен нашите ще подминем… не, няма да съм разсеяна… ще те слушам… и така тръгваме ли?!… Свежо е, с дъх на пролет, живот и мечти, а сякаш никой не го е грижа, освен може би нас… стъпка по стъпка, лице след лице… разходката продължава… помниш ли песента на Green Day - "Boulevard of broken dreams", не ти ли струва, че нашата разходка е подобна на тази в песента, само че вървим по "булевард от разбити усмивки"… нима е толкова трудно?! нима всички са забравили какво е да се усмихват?! … освен нас може би… ами ако и ние забравим?!… нека тръгнем по друга улица, може би там ще бъде по-различно… думите ни пак редят се бавно, крачките и те… виж там има малко дете, може би поне то ще е усмихнато… уви!… интересното е, че зимата оправдание за лошото настроение е студът, лятото прекалената горещина, есента дъждът, ами сега?!….ти също се замисляш… правилен отговор няма, може би защото и реално обозрима причина също липсва… има само факти… минават покрай теб… покрай мен… намръщени и мрачни, с разбити усмивки и замислени очи… всички забравили са усмивките си…

Време за поезия - Румен Ченков

Щастлива случайност, или просто предишен пропуск... едно обаче беше сигурно - останалото приятно чувство и впечатление, от прочетените стихове...

С ОПТИМИЗЪМ

И мен, като всички, по пътя нелек,
крепят ме стотици надежди.
Стремя се най-вече да бъда човек.
В униние чело не свеждам.

Живея тъй, както разбирам това,
дори да е дяволски трудно.
От своята немощ макар окован,
намирам живота за чуден.

Какво са едни непослушни нозе,
когато душевно съм волен.
Лае срещу ми зло битие,
ала така е отколе.

Аз го подритвам и крача напред,
с твърдия пулс на живота.
Крача с две чужди, не свои нозе,
търсейки своята кота.

***

ТАЙНИ

Вярваме на врачки и гадатели,
на черната и бялата магия.
На непознатото горещи почитатели –
там търсим отговор кои сме ние.

Отчаяно се взираме във времето,
в примамливо-мистичното начало.
Тегли ни безкрайността на бездната,
сякаш е вълшебно огледало.

В сънищата неспокойни бродим,
търсейки предишно съществуване.
Мистика в отвъдното ни води,
искаме ли с мъртви да общуваме.

Търсим светове и други истини,
даже истинския лик на Сатаната.
Питаме. Все питаме и питаме,
ала знаем, колкото децата.

И дори да овладеем Космоса,
до най-затънтените звездни купове,
ще ни измъчват същите въпроси,
с които себе си и днес отрупваме.

***

ОБИЧАЙ МЕ!

Обичай ме горещо, всеотдайно!
Ако трева си - аз ще бъда дъжд.
Ако си песен - лира съм омайна.
Потрепвай в мойте струни неведнъж.

Обичай ме, обичай ме безкрайно!
Животът само нека има край,
но в него любовта да бъде трайна
и да е нещо повече от рай.

*** 

НЕ ОБИЧАМ ФАЛШИВИТЕ ДУМИ

Не очаквай от мен да ти свалям звезди.
Силно мразя фалшивите думи.
Ако има Любов, ако тя победи,
няма нужда от тях помежду ни.

Мълчаливо очите ще търсят очи
и ръцете с ръце ще се слеят.
Разговаряйки с тебе така, ще мълчим,
а сърцата ни в ритъм ще пеят.

Устни с устни ще палят пожар -
дълго чакани, страстни минути.
Колко думи, изговорени с жар,
са потъвали в мрака нечути?

Няма думи - повярвай - за всичко това.
Любовта е безкрайна вселена.
Ще ни грабне несетно, дори без слова.
Ще е брод между тебе и мене.

***

НЕКА САМО ТЕ ПОГЛЕДАМ

Толкова тихо е в твоята стая.
Ти спиш с усмихнато лице.
Но седна ли до тебе - зная -
ще те събуди моето сърце.

Не, няма да те будя, мила.
Навън е мрак и тишина.
Нощта у себе си е скрила
от твойта тиха топлина.

Но нека само те погледам,
тъй, както гледа те луната,
и ще си ида без да вземам
на твоя сън крилата.

 ***

НАШИТЕ НОЩИ

Помниш ли нашите нощи на свещ?
Бяхме тогава най-искрени.
Пламващи устни в допир горещ...
тихо прошепнати истини...

Дълги минути - две слети сърца.
Само луната ни гледаше.
И отразена в две бледи лица,
своя път по небето поемаше.

Помниш ли? Бяхме далеч от света.
Бяхме сами във безкрая.
Нямаше улици, шум, суета -
аз и ти в полутъмната стая.

Как изричахме нежни слова
и се гледахме с погледи влюбени...
Малкият пламък трептеше едва -
всичко бе тъй непринудено...

Хиляди пъти се връщам към тях -
нашите нощи изгубени.
Толкова нощи без теб преживях,
но са - повярвай! - сапунени.

***

НЕ СИ ОТИВАЙ

Не казвай никога - дори да ти се иска,
не казвай " Сбогом". Малък е света.
С теб бяхме нещо повече от близки -
докосна ни с дъха си любовта.

Обърка ни. Признавам си - така е.
Не я допуснахме до нашите сърца,
но тя и днес във въздуха витае,
а ние се държим като деца.

Разделяйки се, себе си ще лъжем,
че всичко е било почти игра,
и ще се питаме дали не бяхме длъжни
да съхраним една запалена искра.

Но кой ще ни отвърне? Самотата?
Или пък вечер празното легло?
Въпросът ще увисне в тишината
и всяко мрачно съмване,
ще е добре дошло.

***

ПРОПУСНАТИ НАЧАЛА

В шепи ли да скрия руменеца на изгрева,
та за утре да имам в аванс?
Щом отворя очи, ще е обедно слънцето
и пропуснат поредния шанс
да го виждам в минути на раждане,
да съм част от началото.
Там, на изток, огньове подклаждани
от ръката на дивен огняр,
избуяват и гаснат в бялото
на деня, незаслужен от мен.

И не е ли животът ни низ от пропуснати,
пропиляни, уви, начала?
Петлите пропяват, а щорите - спуснати,
да ме скрият от началото на деня...
***

АЗ ВЪРВЯ

Нощни улици чакат ме вън.
Мракът в своето царство ме кани.
Топла нощ. Аз вървя като в сън,
над килим от блестящи реклами.

Тихи паркове тръгват към мен
и дърветата махат ми с клони.
Този град е така променен,
с упостели, самотни балкони.

И площадът отдавна е сам.
Тишината се блъска в ушите.
Аз вървя, и вървя все натам,
накъдето ми видят очите.

Нощни улици чакат ме вън.
Мракът в своето царство ме кани,
но очите залепват за сън,
в който гаснат блестящи реклами.

***

ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ!

Какво му трябва на човека?
Труден за качване връх;
непремината още пътека,
по която да тръгне той пръв.

Трябва му Вяра и Бог - вдъхновител.
Истинска Вяра, и истински Бог.
И за да бъде до край победител -
Трябва му чест за залог.

Надежда - преди да потегли нагоре.
Истинска, трайна любов.
Покорил своя връх непокорен -
трябва му жажда за нов. 

***

МОРЕ

Ти липсваш ми, море!
Ти винаги ми липсваш.
с Вълните на прибоя,
с топлината,
с ятата бели гларуси, море,
и с вятъра,
издул до край платната.

Ти липсваш ми, море,
като нежна милувка,
оставена за утре,
но желана.
Като приятел, който да сбере
душата ми, нехайно разпиляна.

Обичам те, море,
от първата ни среща.
Соленият ти дъх ме
 омагьосва.
Ще бъда твой завинаги, море!
В сърцето, като клетва
 ще те нося! 

***

Ще бъда...

На вас, приятели

Ще бъда в мислите ви като лято,
като вечерен бриз, като вълна,
в сърцата ви ще си намеря място
и ще ви давам свойта топлина.
Ще ви обичам, както се обича
приятел, брат, движение и род,
златото в косите на момиче...
Ще бъда с вас и в другия живот.

***

ПРИЗНАНИЕ

Не бързайте напразно да ме хвалите,
че бил съм оптимист и имам дух
и егото ми с приказки да галите –
срамувам се от туй, което чух! Защото лесно е да бъдеш оптимист,
щом друг се гърби с твоите проблеми,
а ти – с перото, върху празен лист,
да се показваш силен и неземен.
Да вдъхваш щедро другиму кураж,
а сам да се превръщаш в готованец.
Волята ми, просто е мираж,
а оптимизма – призрачно имане.
Днес цялото ми мрачно битие
единствено от другите зависи.
Слугуват ми, и аз съм със криле,
а всеки е от силата ми слисан.
Отдавна съм зависим и пасивен,
а чух такива хубави слова,
че срам ме е и няма да го скрия –
красиво е, но аз не съм това.

***

ОБИЧАМ ТЕ!

Обичам те, както се обича живота –
съзнателно и подсъзнателно –
от цялата си душа.
И повече. Обичам те, каквато си,
и каквато не искам да бъдеш.
Когато нощем телата ни
крещят за близост – обичам те!
Когато неочаквано се съмва
и ти ще си тръгнеш с утрото –
обичам те!
Обичам те, заради фактът,
че до мен те има,
когато е далече утрото.
Обсебваш ме, но в мен
дори не тлее съпротива.
Пленник съм на чара ти,
но не искам да се боря
за свободата си –
не ми е нужна тя,
ако те няма.
Обичам те
и затова те ревнувам понякога.
Признавам си, че искам да крещя,
когато съм такъв:
“Не смей да си отидеш
завинаги,
защото съм обречен
до своя край да те обичам!”
***

ПОДАРЪК

Събирах в шепи утринна роса,
да я превърна в бисери красиви,
но ти не вярваш в чудеса
и красотата й се скрива.
Помолих Слънцето, да ти даде
от своята одежда златоткана,
но каза ти, че съм дете
и то зад облаци застана.
Отидох си, за да ти дам
частица щастие, любима.
Ти каза ми, че аз си знам,
Усмихна се и… друг те има.

***

КРИЛА ОТ ЛЮБОВ

Моят свят е, където те има!
Моят дом е, където си ти!
Твойта строгост е моята зима.
Твой подарък са моите дни.
Упорито и дълго те търсих,
без да спра нито миг, нито час.
Слава Богу – открих те навреме.
Есента е далече пред нас.
Тя ще дойде, но още е пролет.
Всичко още е в своя цъфтеж.
Ний сме птици готови за полет
и в очите ни свети копнеж.
А крилата ни – те от любов са.
С тях се реем в простор оит мечти.
Аз към теб! Ти към мен! Тъй се носим,
безтегловни, безплътни почти.

***

КАЖИ, ЛУНА!

Красиво е небето през нощта.
Луната в четири очи се взира
и ни разказва тайнствени неща,
които само влюбени разбират. И двамата сме в нещо като в транс,
и нощната царица ни омайва.
Вълшебни чувства оживяват в нас –
вълшебни нощи мълком обещават.
Кажи, царице, колко ли сърца
във своя златен дом си приютила?
От тази нощ ний твои сме деца.
Владееш ни със чудодейна сила.
А ако някога си иде любовта
и пак към теб за помощ се обърнем,
аз знам, че ще ни кажеш где е тя,
в опразнения дом, за да я върнем.

***

нагоре

---

МЕЧТИТЕ

Чудесно е, че сбъдват се мечтите!
Как иначе би имало мечти?
Живецът ни в желанията скрит е
и с тяхната настойчивост пламти. Понякога бленуваме химери
и в нощите, замаяни не спим,
но важно е, че устремно живеем:
готови сме до край да устоим.
И често сме излъгани и жалки,
оплакващи късмета си свидлив.
Каквото да постигнем, все е малко
и всеки късметлия ни е крив.
Но хиляди, милиони са мечтите,
зареждащи ни с жажда за живот!
Отстъпват неуспехите ни, свити.
По мъдри сме. Отново сме на ход.

***

Ако избраното ви е било малко, а това е твърде вероятно, повече може да намерите тук ->

http://popoezia.hit.bg/ 

Виновна! Почти няма филм който да гледам и да не си пиша цитати от него на хвърчащи листчета... хубави мисли, които някога по-късно неочаквано намирам случайно залепили се върху нещо (тетрадка, книга, etc..) и ми дават интересна тема за размисъл, или пък просто ме карат да се усмихна и да продължа със задълженията си... нещата обаче не свършвт до думичките... за къде и без музика... след почти всеки изгледан филм, последва и добавяне на някоя друга песничка от саундтрака към плейлиста... 

"You want a man who will lead you down the beach just so you can discover the feel of sand beneath your feet. You want a guy who will wake you up at dawn bursting to talk to you, can't wait another minute just to find out what you're going to say." - Runaway Bride - Richard Gere

Леонид Афремов - Живопис

Трите неща

(автор: неизвестен)

Трите неща в живота, които когато си отидат никога не се връщат:
Време, Думи, Възможности

Трите неща в живота, които никога не могат да се загубят:
Мир, Надежда, Честност

Трите неща в живота, които са най-ценни
Приятели, Любовта, Самочувствие

Трите неща в живота, които никога не са определени:
Мечти, Успех, Съдба

Трите неща, които изграждат един човек:
Усилена работа, Искреност, Отдаденост

Трите неща в живота, които унищожават един човек:
Съмнението, Гордост, Гняв

Трите неща в живота, които веднъж загубени, трудно могат да бъдат възстановени:
Взаимно Уважение, Доверие, Приятелство

Трите неща в живота, които никога не ни достигат:
Истинска Любов, Решителност, Вярa

Христос Воскресе :) Весели и Вкусни празници

 

"Пролет" - Н. Вапцаров  

Отвънка ухае на люляк,

отвънка е синьо небе.

Приятелю, птиците чу ли?

Отвънка е пролет! Здравей!

Дори през бензинните пари,

през пласт от стоманни ята

тя иде. Вратите разтваряй

и бодър срещни пролетта.

Тя иде с реките, които

събират сребристия сняг,

тя идва със бой канонаден,

разбива простора мъглив.

Тя пита: "Стоиш ли на поста?

Не клюмна ли вече глава?"

И после те грабва и носи

на своите светли крила.

В очите ти пламват пожари,

кръвта ти немирно шуми.

Пред тебе светът се разтваря,

разтварят се слънчеви дни.

Ти имаш любима? – Обичай!

Ти вярваш в живота? – Добре!

Подай си ръката челична –

отвънка е пролет! Здравей!

 

100 парченца от мен

Когато преди малко повече от година ме убедиха да си направя блог, си мислех че и това ще е от онези регистрации, които днес ги ползвам, а утре вече дори съм забравила, че имам... оказа се обаче доста интересна и приятна дейност... малко по-малко започнах да разбирам какво реално намират хората във всички форми на изкуството (не, далеч не твърдя, че това моето е изкуство... дори е на светлинни години от такова)... оказа се обаче, че няма по-простичък и лесен начин да изразиш себе си, да излееш под някакъв начин всички позитивни, негативни или каквито и да са други емоции и идеи, които иначе само се пречкат в мислите ти, не ти дават мира, или пък понякога ти пречат да продължиш напред... рисувайки, пеейки, пишейки, творейки всеки от нас намира най-краткия път да покаже истинското си аз, но скрито зад някаква маска ...(не, не е от онези маски, които целят постигането заблуда, която никога да не бъде разкрита... тук няма заблуди, само истини под формата на символи и метафори, цветове и рисунъци, ноти и тонове...) , както казва Хорхе Букай "Аз съм аз, а езикът е моята маска." ... и всеки може да разбере какво има под маската стига да разбира и чувства със сърцето си езикът, на който говоря...
... година по-късно за първи път препрочетох всичко, написано с или без повод... 100 разбъркани парченца от пъзел... 100 парченца от мен... пъстри, мрачни, многословни, символични, обикновени, със странни форми, малки и големи, но всичките истински... опитах се да наредя пъзела, ала се оказа невъзможно... просто липсваха части, колко точно - нямам представа, но струва ми се, че колкото и да се увеличава броят на намерените парченца, винаги ще има такива, които чакат да бъдат намерени... казано простичко всеки от нас постоянно има какво да научи за себе си, постоянно има и какво да разкрием пред и за околните... още по-хубаво е когато не гледаме на научаването като задължение, а напротив - развлечение, което вършим с удоволствие, събирайки и подреждайки праченцата на собствения си пъзел или на тези на близките, приятелите, познатите ни...

Усмихнато

 Усилие, хайде още едно, бетонени стени, главоболие, черно, кафе, много кафе, последно усилие, няколко крачки и вече съм извън каменната сграда, край…

Слънцето гали бузите ми и заслепява очите ми, вятъра си играе с косата ми и я разпилява във всевъзможни посоки, крачките ми са бавни, спокойни, сякаш стъпвам по облаци, меки и розови, потъвам в тях и се усмихвам… качвам се в автобуса, препълнен както винаги, но този път това не ми пречи, напротив… за първи път го намирам за интересно… вече далеч от ежедневните си мисли и задачи, вместо да гледам страниците на тефтера си да търся кое е следващото в програмата, сега гледам хората, около мен - млади, възрастни, тъжни, влюбени, замислени, интересни, нервни, спокойни, бързащи, усмихващи се… казано с една дума - пъстроцветни… да, толкова много цветове и то в един единствен автобус… никога не си го забелязвал/а нали?! или може би си, но ти се случва прекалено рядко?! Следващият път опитай ;) …

Слизам от автобуса и се запътвам към мястото на срещата… докато чакам се усещам, че продължавам неумишлено да наблюдавам онова, което ме заобикаля … живо, интересно и цветно, сякаш слънцето и пролетния въздух са направили всичко една идея по-щастливо, дори онези стари намусени лелки, седящи по пейките в парка, в очакване да се появи нова "жертва", която да обсъдят… следобяда продължава…

Разходки, разговори, кафе, книги, дрехи, бразилска музика, шоколад, усмивки и още повече приказки… слушах, говорих, наблюдавах, бях щастлива… докато се обърна, сякаш за миг, и вече слънце нямаше, беше заменено от любимите ми светлини на града и прохладен вечерен въздух…. разговорите и разходката в компанията на двойка влюбени приятели продължаваха… от време на време те спираха малко зад мен, вперили очи и наслаждавайки се един на друг… аз пък унесено крачех напред, пленена от пролетния въздух, светлините и музиката на един джаз изпълнител, свирещ на моста на влюбените… сама, с двама влюбени на крачка зад мен, на моста, който сигурно е бил свидетел на най-много любовни срещи, аз се усмихвах… "колко ли хора са имали шанса да попаднат в подобна магична приказка?!" - си мислех… "може би много, но дали всички са го осъзнавали и са му се наслаждавали?!" - надали. … доказателство за това бяха думите на приятелката ми "не знам познавам ли друг такъв романтик като теб, който да обръща внимание на такива малки детайли, и дори да е щастлив, благодарение на тях"… аз също май не познавам, но все си мисля, че не може всички да са забравили за красотата на малките неща… знам, че преди време пак бях писала за тези дребни, но толкова важни елементи на живота ни, които обикновено пропускаме… сега неслучайно пак се връщам на тях, защото все по-често се убеждавам как всички са ги забравили, бързайки, работейки, мислейки, борейки се да постигнат нещо, което в идеалите им е равно на щастие, а в действително е далече от него… затова... спри за малко и просто се огледай... не, не се притеснявай целите и задълженията ти пак са си тук, чакат те... но защо пък просто не се опиташ да ги реализираш, като междувременно не пропускаш истински важното... лесно е, трудното е да се убедиш, че трябва да опиташ... ;)

Честит празник, мили цветя ! :о)
  Бъдете слънчеви и усмихнати, бъдете цветни и обичани, успяващи и подкрепяни, нежни и желани :)

... неизречено ...

Необичаен час… един телефонен звън и безброй удари на сърцето… лошо предчувствие, реализирано само след миг… сълзи и… мълчание, празнота, липса…
"Довиждане!" не можах да кажа, за последен път да стисна ръката ти, и да се се взра в лицето ти - издълбано от годините и опита, съхранило спомените от младостта ти, и изпъстрено с цялата палитра преживявания и чувства от различни етапи на живота ти…
Признавам, не винаги разбирах философията ти… понякога дори и не се стараех да я разбера, а сега ми се иска да можех или поне да те бях помолила сам да ми я обясниш, а вече е късно за това…

(48 часа по-късно… )
Още е празно и глухо, а наоколо има толкова много хора… пристъпват на пръсти, сякаш за да не те събудят, а нима не знаят, че това е невъзможно… търсят те, а очите им забодени са в пода, сякаш не искат да те намерят… а, аз ли?!… и аз стоя сред тях, не стъпвам на пръсти, нито гледам в пода… гледам към теб и не искам да повярвам, че е възможно, мечтая всичко да е просто лош сън и точно ти да можеш да ме събудиш и да кажеш, че всичко е наред…

(още няколко минути по-късно… )
Стискам шепа пръст в ръката си и не искам, не мога да я хвърля… никога не съм мислила, че ще бъде толкова трудно… а нима, е лесно, да се сложи последната точка на нечий житейски роман… песъчинките се бунтуват, като затворници измежду пръстите ми, да бъдат пуснати на свобода… мислите ми обаче все още не могат да се преборят с решетките на колебанието и нежеланието да повярват… все едно "лошият сън" продължава… миг, два, три… в следващия чувам шепнещия глас на татко "Хайде, всичко свърши! Време е да тръгваме, пусни пръстта където и е мястото!"… дори и след думите продължавам да сънувам, по-точно да мечтая да беше сън… още няколко секунди… събирам смелост да хвърля шепата пръст, да сложа иначе казано последната точка…. думи вече няма… .

(късно вечерта…)
Стоя под душа и се надявам водата да може да отмие всички кални, черни, прашни емоции… уви, невъзможно е… може би само времето е способно на такива чудеса, ала и това не е съвсем сигурно… казват, можело да лекува, да трие, да отмива, рисува с нови ярки багри… може би е така, знам ли… но колкото и нови багри и образи да добавям в живота си, аз няма да мога да изтрия теб…

GRAMMY 2010 - Breathtaking ;)

 Вчера бяха връчени ежегодните музикални награди - "Грами".... номинирани, наградени, купища звезден прах и спиращи дъха изпълнения... 

"Хип-хип, ура! Аз виждам неща, които другите не виждат. Моите рентгенови очи проникват навсякъде. На улицата, в трамвая, в градината… От известно време наблюдавам едно необикновено явление. Някои от хората, които срещам нямат никакъв мозък в главите си… Главите на всички са празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!…" (Светослав Минков - "Дамата с рентгеновите очи")

…Живот, хора, постъпки и толкова много прозрачност…. заобикаля те, задушава те, не ти дава мира…
Когато като малка четях за дамата с ренгенови очи, която вижда всичко, тайничко си мечтаех и аз да мога да го направя… мислех си, че би било невероятно да мога да разпознавам истинската същност на хората… да мога с лекота да надниквам из под чуждите маски и да откривам малкото истина, скрита там…
Всеки човек обаче расте и всичко се променя… малко по малко осъзнаваш, че не са ти необходими рентгенови очи, за да откриеш, онова, което се крие под повърхността… красиво, уродливо, галещо с нежно перо чувствата, пробождащо сърцето с остър нож, каращо те да се усмихваш или плачеш с часове… то е такова, каквото е - лесно прозримо и истинско! Има случаи, когато прозрачността на хорските души и намерения е сложна, мътна, прашна, прикрита умело с грим и/или лъжи… тогава наблюдаваш, почистваш внимателно детайлите, търсиш собствени рентгенови очила, обсебен от идеята да откриеш няколко капки истина, които да утолят жаждата на мислите ти, заблуждавани не веднъж с пустинни миражи… . Не всичко обаче е толкова трудно за разгадаване… има ги и обратните ситуации, когато сякаш живееш в стъклена реалност, а стъклото е тъй прозрачно и чупливо… хората около теб, въодушевени от идеята да те заблудят, си мислят че крият действията си зад достатъчно големи и плътни паравани, а те всъщност са направени от стъкло….прозрачно, толкова прозрачно... колкото повече наблюдаваш, толкова повече не искаш да повярваш, че всичко е толкова лесно прозримо, но не може и да бъде друго, още повече когато не го виждаш за първи път... сякаш има всеобщоизвестни „тайни” модели на заблудата, които всеки мисли, че открива и използва за първи път и никой няма да може да разбере прозрачността и същността на намеренията му... Е, чувствай/те се разкрит/и! ...  нищо лесно или използвано повече от веднъж  не може да бъде достатъчно ефикасно, още повече когато става въпрос за замаскиране на намерения... 
Искаш “ретгенови очи” – имаш ги, и сега какво?!  Вариантите са много, а правилният не може да бъде дефиниран...  можеш да продължиш да гледаш през стъклото, но все пак да заблуждаваш околните, че не виждаш нищо... можеш да заблуждаваш себе си, че стъклото е изкривено и реалността е друга... а защо не, и да удариш с юмрук в сърцевината на лъжата и да разбиеш всичко на толкова много и дребни парченца, че никога да не могат да бъдат събрани,  а дори и да бъдат скрепени някак си, нищо никога не би било същото... . кой вариант е правилен?... не знаеш , нали?! ... така си и знаех... аз също не знам... защо вместо да търсим варианти за справяне с прозрачността, не се опитваме да не допускаме появата и?... защо вместо нелепо прозрачни, не се опитваме да бъдем просто искрени?!... да, истината може да е болезнена, първоначално неприемлива, а защо не и грозна, но каквато и да е ще си бъде истина, далеч по-красива от една гротескова прозрачност...  куп разпиляни искрени думи винаги са за предпочитане пред купчина парчета от нещо, което някога е било хубаво, а в настоящия момент просто чака да бъде хвърлено при останалата част ненужни боклуци, останали от разни моменти в живота ти... остава само едно –  изборът…  ти си на ход ;)

Color My World

Everybody needs affection
Looking for a deep connection
So put a little bit of love in my life today
Everybody needs some shelter
Spend a little time together
Come into my arms
Let them tell you what I want to say

Color my world
Draw on my heart
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

I've had enough of not believing
Living life without a meaning
I want something real and I feel it when I'm next to you
Let's put out some love and devotion
Window to my hearts emotion
Til the very end
Its the place Im gonna keep you in, yeah yeah yeah yeah

Color my world
Draw on my heart
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

Let's make a world for you and me
That were never gonna leave, yea
Color my world
Why wont you color my world
Draw on my heart, yeah
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul (write on my soul)
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

Ooooh ooooh, oooooh ooooh ooh
Wont you do it
Wont you color my world
Ooooh ooooh, oooooh ooooh ooh
Use every word you've ever heard
To color my world

Everybody needs affection
Looking for a deep connection
Oh, color my world 

(...by Backstreet Boys)

Понеделнишко - уроци по маркетинг ;о)

 И така началото на новата седмица е, на стреса и купищата задачки също... слънцето грее, а вие навярно вече бързате за работа нервно прелиствайки страниците на тефтера си, за да видите кое по-напред трябва да свършите... моля спрете за секунда и хвърлете един поглед на следващите редове, пък седмицата може да стане и една идея по слънчева и усмихната ;) Хубава нова седмица :о) Усмивки



Какво е маркетинг?

На парти виждате красив млад мъж. Отивате при него и му казвате: „Аз съм фантастична в леглото." Това е директен маркетинг.

Вие сте на парти с приятели и виждате красив млад мъж. Един от вашите приятели отива при него, сочейки към вас, и казва: „Тя е фантастична в леглото." Това е реклама.

На парти виждате красив млад мъж. Отивате при него и искате телефонния му номер. На следващия ден му звъните и казвате: „Здравей. Аз съм фантастична в леглото." Това е телемаркетинг.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Поизправяте се, оправяте тоалета си и пристъпвате бавно към него. Сипвате му чаша питие, подавате му я и с репликата „Може ли?" изглаждате гънките по неговата вратовръзка, докосвайки леко с тяло ръката му. След което небрежно подхвърляте: „Между другото, аз съм фантастична в леглото." Това е PR.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Той се приближава към вас и казва: „Чух, че сте фантастична в леглото." Това е разпознаване на марката.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Убеждавате го да се прибере вкъщи с вашата приятелка. Това е представител по продажбите.

Вашата приятелка не може да го задоволи, така че се обажда на вас. Това е техническа поддръжка.

Вие сте на път към организирано парти, когато осъзнавате, че в къщите, покрай които минавате, би трябвало да има красиви млади мъже. И така, покатервате се на покрива на една от тях, установявате се в центъра му и изкрещявате с пълно гърло: „Аз съм фантастична в леглото!" Това е спам.

Сиво

Няма ги крайностите… няма го бялото, и черното също, липсват пъстрите цветове, няма ги усмивките по устните ти, но и сълзи липсват в очите ти, любов няма, омраза липсва също, храната не е нито сладка, далеч не е и солена, не можеш да мълчиш, но и нямаш сила да извикаш силно мислите си на глас… всичко в ежедневието ти е просто сиво...
СИВО… сякаш някой непознат е откраднал всички цветове от мислите, чувствата,живота, сърцето ти и оставил само сивото…
СИВО като непрогледната мъгла, която те обгръща по средата на пътя към това което искаш, и объркан и изгубен в нея забравяш кой си, какви са били чувствата ти и целта ти…
СИВО като праха, която се трупа по старата ти кутия със спомени, скрита някъде на тавана, и под пластове сиви прашинки хубавите спомени вече са избледнели, копнежите и тях почти не можеш да откриеш…
СИВО като косите на жената, която седеше срещу теб в автобуса, небрежно отпуснати и неусетили игривия нрав на притежателката си преди години…
СИВО като решетките и стените на затвор, в който не знаеш защо си попаднал, нито кога и как ще излезеш от него…
Да, просто сиво… безчувствено, безлично, без вкус и аромат… обгръща те и оставаш безсилен, но с едничката надежда, че в следващият момент ще се намери някой, който да добави цвят - бял, черен, пъстър, и да заличи сивотата.

Из старите ми тетрадки - част 2

Понякога пиша и нямам смелостта да покажа думите си на яве, друг път просто пък не харесвам написаното... случва се... с времето обаче, някои думи "отлежават" и добиват смисъл, други чар, трети пък вече не се колебая гласно да изрека... следващите, писани преди има няма половин година, може би отговарят на трите, или на нито едно, реши ти...

Улицата беше пуста, в далечината примигваха едвам доловимо фарове на коли, беше тихо… с бързи стъпки все повече се приближавах към уреченото място, ала там не се виждаше никой… чувах ускорените стъпки на токчетата си, които сякаш се надпреварваха с ударите на сърцето ми… и ето… токчетата спряха, ала туптенето само се засилваше, подкрепяно от мислите - хаотични и безбройни, които се опитваха да предвидят всеки жест, усмивка, реплика…. ала колко наивно беше да се вярва, че е възможно това… още повече след толкова много време…. минаваше вече уговореният час, а от Него нямаше и следа… нетърпеливо се взирах във всеки, задаващ се отдалече минувач, с мъничката надежда да видя познатия силует и онази, типична за него походка… не минаха и няколко секунди и ето… или по-точно - и сега какво?… прегръдка за дълго отлагано "здравей!"… усмивки (глуповати, искрени, неконтролируеми)… безсмислени думи (или поне такива звучаха първоначално)… шеги… и безспирни опити да бъде уравновесен пулса… скоро и това стана, но за сметка глуповатото чувство на ученик, преживяващ първите трепети в живота си, упорито си седеше… а всъщност, нищо не беше първо…. шегите си бяха същите, като от преди време… историите, подобни, само че се отнасяха за нови хора… усмивките както и преди бяха в изобилие… и все пак го имаше онова странно чувство, когато правиш нещо за първи път, когато за първи път събираш смелост да се хвърлиш в неизвестното… може би защото различните бяхме ние… събрани отново на едно място, на милиметри един от друг… след толкова време …