Напоследък нещо ме е хванала манията да чета поезия, когато имам време... оказа се, че има страшно много перли в родната литература, и конкретно поезия, които чак сега откривам, ровейки се в дълбините на океана в интернет... една такава направо огърлица от перли се оказа поезията на Дамян Дамянов... ето малка впечатляваща, поне за мен, част от нея...
" ПРИКАЗКА "
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
***
"КОГАТО СИ НА ДЪНОТО"
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.
***
"ПИСМО"
Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!
***
"ЛУННА СОНАТА"
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.
***
"Еднодневка"
Със зората дошла, тя с нощта ще си иде.
И ще види трева, и небе тя ще види,
и ще види дървета, реки, чучулиги...
а светът е голям. И един ден не стига.
Тя един ден живее. В тревичките лази.
Тя един ден живее. Няма време да мрази.
По веднъж само вижда човека, дървото.
По веднъж! И затуй ги запомня с доброто.
Тя един ден живее. В добро ще го мине.
Аз я гледам и плача за мойте години!
***
"ПОСВЕЩЕНИЕ"
Къде си моя първа обич?
Разпръсна ни света голям!
А беше време...Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам без тебе.
Не искаше и ти - сама.
За двамата ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах...
Върти се тя и те - със нея!
И те - със нея, ние - с тях!
Довчера влюбени и вечни,
днес - аз съмичък, ти - сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела "Аз и Ти"...
Затуй откакто свят светува
кълбото земно се върти.
***
Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
( ако изобщо още съществува )!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.
***
"M"
Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?
Не знам кое от всички е жената.
Но името и все започва с "М".
И май е всичко, сбрано във едно, тя.
И все с това проклето "М" край мен
мотае мигновената ми мъка.
Минава "М" - то в мисли нощ и ден:
"М" - мое минало, мой рай, мой пъкъл...
И мое мигновение, дошло,
отишло си във дни незабравими.
Отдавна. Вече ни добро, ни зло
ми носи то. Но неговото име
и неговата първа буква "М"
през мене като метеор премина -
в началото - "Мечта", а после - "Мъст"
и най-накрай - "Мълчание" и мнима
любов, която никога въобще
в живота ми не е била, защото
измисляйки си всичко, щем не щем,
със "М", без "М", и денем и ноще
измисляме самите си животи.
