Posted by Alice at 21:50 ч.

събота, август 21, 2010


Привечер на един обикновен делничен ден...сгушено в една малка уличка кафене...горещи бразилски, африкански и други "екзотични" ритми...съблазняващи и подпалващи сетивата аромати на шоколад, ванилия, канела, кафе... една маса близо до прозореца...два стола, а на тях един срещу друг мъж и жена... чужденци... между тях две чаши, два лаптопа и само няколко сантиметра... изглежда бяха двойка, съдейки по няколко разменени целувки... бяха двойка, а изглеждаха толкова сами... вгледани, замислени, вглъбени в малките екранчета, буквички и изображения пред очите им... от време на време разменяха по няколко думи, а като че ли говореха на себе си или на безжизнените машини, които лежаха на коленете им... дори не се поглеждаха... сякаш и не виждаха и чувстваха топлата и уютна обстановка около тях... отпиваха от чашите си, но го правеха някак механично, без да вдигат очи от мигащите курсори и светлинки... двама, заедно, близо един до друг, обгърнати от магична атмосфера, сами, далечни в мислите си, близки с машината, привидно протягат ръце един към друг, но на пътя им се показват те (машините) и отвличат вниманието им от истински стойностната реалност...
Колко близо и колко далече? Необходимост или преиначено и добре замаскирано извинение? Сами или заедно? Живот в истинска или фалшива реалност? От кога? До кога? Защо не, сега?

... Пишейки това не исках да намеквам или внушавам каквато и да е негативна нагласа и позиция по отношение на технологиите, тъй като и моето мнение е доста замъглено, смесено и неясно. Исках просто да разкажа една съвсем реална ситуация от близките дни, каквато предполагам ежедневно всеки наблюдава с какви ли не хора, на какви ли не места... дори до толкова сме свикнали с такива гледки, че вече дори не им обръщаме внимание, може би защото и ние сме същите... или пък дори ТИ, втренчил поглед в думите ми сега, правиш същото като двойката, описана по-горе (силно се надявам да не е така!)... ако е, или ако си открил някъде в думите себе си, би било хубаво да оставиш поне за малко лаптопа/телефона/настолния си компютър и да се замислиш как да се опиташ да не пропускаш онези малки моменти щастие, които са навсякъде около теб, и които сам си отнемаш, подвластен от собствените си прекалени и изкривени нужди от модерни технологии и непрестанен достъп до актуална информация...               
                                     

Summer and colours in the city

Posted by Alice at 21:43 ч.

вторник, август 17, 2010


Download:
FLVMP43GP

 Знам, че ако продължавам в същия дух скоро нищо чудно и на себе си да омръзна (макар да ми се вижда крайно невъзможно) с писането за красотата на големия град, но извинете... просто не мога да се спра... и всеки път, когато след работа се разходя по големите булеварди, мънички или просторни паркове и градини, когато мина покрай игривите фонтани и се разминавам с малки и големи усмихнати лица, всички закачливо галени с последните слънчеви лъчи за деня... нямам търпение да хвана фотоапарата, или когато както днес за жалост го бях забравила, лист хартия и молив и просто да започна да обрисувам с думи или графитени скици заобикалящата ме картина... не знам на мен ли ми се струва, или и вие сте забелязали, но когато хората пристъпят, извън каменните работни сгради и улици, към парховете, алеите и площадите за разходка, сякаш претърпяват някаква трансформация... сърдитата жена от касата весело подскача с кучето си, намръщената баба от автобуса любящо държи ръчичката на едва проходилото си внуче, забързаният и винаги замислен младеж, които всеки ден срещате в асансьора, усмихнат и влюбен прегръща приятелката си....интересно нали... сякаш става дума за различни хора... говорейки за трансформации на сериозност и скучна сивота в усмивки и цветове, няма как да не спомена новата изложба на "Моста на влюбените"... темата този път е истински игрива, пъстра и мечтателна, а именно "Цветовете на пролетта"... Да, знам че пролетта свърши отдавна, но точно с нея и са изтекли последните дни, в които млади, направо мънички, художници от цялата страна, са могли да изпратят своите рисунки на организаторите...и така от вчера до 31 август всеки желаещ може да се опита да добави слънчеви багри и настроения, пресъздадени в детските пролетни картини, към своите цветни летни разходки...

Posted by Alice at 20:32 ч.

сряда, август 11, 2010

Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта... можеби е така, но пък вечерта за сметка на това често е много по-чаровна… и за да уточня какво имам в предвид ще ви попитам разхождали ли сте се някоя лятна вечер в централната част на София?.. веднага много от вас биха отговорили, че без значение денем или нощем столицата винаги си е една и съща… забързана, мръсна, прашна и шумна… Е, не е съвсем така… чувството е сякаш попадате в един напълно нов свят… лятната вечер гали всички сетива с топлия си, и едновременно прохладен въздух, луната и звездите светят някъде високо над върховете на Витоша, от парковете се усеща едва уловим аромат на цветя, от време на време се разминавате с разхождащи се двойки или единици, излезли и те като вас да се порадват на вечерната магия… минавате по моста на влюбените, на който в момента има изложба, този път на тема модна фотография…опитвайки се да разберете по-добре идеите на автора или просто загледани в палитрата от лица и светлини не усещате кога мостът вече е зад гърба ви и пред вас вече величествено се изправя НДК…още няколко крачки и първо чувате и после виждате фонтаните пред нея... забавяте крачка, за да им се насладите по-хубаво… наоколо е толкова тихо и спокойно, че ви се струва, че и те свирят някаква своя си мелодия, също толкова нежна и мелодична колкото и цигулката на младежът в началото на Витошка… млад, далече не одърпан или неугледен, определено не приличащ на стария музикант на Смирненски, той унесено дърпаше лъка на цигулката си, докато млада двойка на близката пейка се наслаждаваше на любовта си, на нежната музика и на прекрасната вечер… вървейки по-нататък минавате покрай малки улични барчета с насядали тук там клиенти, цветни и черно бели витрини на магазини, отрупани с какви ли не надписи и продукти… не след дълго се озовавате пред черквата „Света Неделя”… зависи колко сте запленени от разходката и вечерта, но в първия момент образът и може да ви се види като на старинна крепост, каменна и мрачна, с проблясващи светлини някъде вътре зад малките кръгли прозорчета… двигайки очи малко по-нагоре обаче виждате и величието на тази наглед обикновена сграда и светлините, които тя хвърля върху нощното небе… до черквата пък, контрастирайки на старинността й и на събраната в нея история е бляскавият Шератон… да не забравяме и статуята на Света София, издигаща се високо над каменния град, която сякаш нежно бди над всички негови жители, и и тя като всички нас излезли на разходка усмихната се наслаждава на прекрасната лятна вечер… моят разказ слага своята точка тук, не описал още много голяма част от красивите столични места, както и много други наглед малки и незабележителни, които много от вас могат да намерят очарователни… затова вместо седейки вкъщи и четейки моята вечерна история излезте сами, в компанията на приятел или пък на хубава книга и преживейте свои собствени мънички мигове наслада…

Face the race

Posted by Alice at 20:14 ч.

вторник, август 10, 2010

 Човешкият живот често е сравняван с какво ли не. Всеки влага частичка от преживяното до момента в описанието и метафорите си, и може би точно заради това колкото и еднакви да изглеждат отговорите на въпроса "Животът е?", те никога не могат да бъдат сложени под определени общи знаменатели... и ето... може би на база конкретни моменти впечатления, или пък житейския ми опит досега, за мен животът е маратон, или ако трябва да съм още по-точна, бягане с препятствия....но това разбира се не е обикновен маратон... в този можем не само да тичаме с всички сили, но и да вървим бавно или дори лазим...
 Родителите ни като мъдри същества, макар на младини да са далеч от мъдростта, развяват стартовото знаме, или ако щете правят стартовия изстрел, и след това... всичко зависи от препядствията и най-вече от самите нас - скорост, посока, колко бързо ще се върнем обратно в състезанието след като сме получили травма от дългия преход, и какво ли още не... вярвам, че и сами можете да допълните списъка много добре...
И така... след като началото вече е поставено, започва същинската част и съответно нашите реакции на случващото се... и тъй като съм си оптимист по природа, приемаме че след старта започваме да се движим по равен терен, без камъчета и каквито и да е препятствия, преминаваме през паркове и цветни градини, обляни със светлина и благоухания... темпото съответно е умерено, клонящо към много бавно... оглеждаме се наоколо, искаме да запазим всяка картина и усещане колкото се може по дълго в съзнанието си, усмихваме се и забавяме крачките си още повече, всичко е толкова хубаво, че би било прекрасно ако можеше да продължи вечно... унесени от красотата и всички хубави случки, които преживяваме, почти забравяме, че все пак сме на маратон... и точно там скоро започва да се корени проблема... забравяме да се оглеждаме за препъни камъчета, забравяме че дори и розите имат бодли, че дори и най-красивите терени могат да са замаскирани пропасти... и ето... не след дълго... първият проблем ни се изпречва, но ние се движим толкова бавно, че в унеса си, не можем да отреагираме бързо и да го избегнем... сякаш събудени от странен унес започваме бавно да набираме скорост, защото теренът става неравен, другите състезатели започват да се състезават нечестно, отваряме си или ни отварят очите за скритата действителност, успяваме да погледнем зад бляскавите маски... и съответно това, което виждаме често не ни харесва, затова забързваме крачка, за да може да го отминем по-бързо... уви... и бързината не се оказва най-подходящата тактика за дълго... набрали скорост сякаш постепенно започваме да се движим по инерция, или казано с други думи - заживяваме с мисълта, че абсолютно всичко не е такова каквото е, че хубави неща не се случват, чудим се на онези които, подминаваме и които просто бавничко си вървят, или още по-зле дори не ги забелязваме... всичко с плюсовете и минусите си... прескачайки по-лесно препядствията, понякога скачаме толкова далече и отминаваме толкова бързо, че пропускаме както сладостта на чувството, че сме се справили с поредната трудност, така и евентуално последвалите хубави моменти след това... и така докато отново не отворим очите си за хубавото и стойностното, а понякога това става прекалено късно и сме изпуснали по-голямата част от него... мъчейки се да коменсираме пропуснатото отново забавяме ход до толкова, че следващото предизвикателство става още по-трудно преодолимо... и всичко отново се повтаря, може би с различна скорост или на различен терен, но маратонът продължава... от нас единствено зависи как ще протече той и дали някой ден, когато стигнем близо до финалната лента ще погледнем назад уморени и недоволни или усмихнати и удоволетворени... :)


"Somewhere along the way  I got caught up in the race I kept spinning and turning Lost myself my hope my faith We're always wanting more than what we have And what I've learned is all I really need are... The simple things that come without a price The simple things like happiness joy and love in my life I've seen it all from so many sides and I hope you would agree the best things in life are the simple things Hey everybody don't get me wrong you got to understand ambition and knowledge are the seeds of every woman and man. It's good to work... work hard and prosper as long as you take time to find... the simple things...This world moves so fast sometimes you got to slow down, down, down to find out what its all about.We're always wanting more than what we have what I've learned, is what I really need are the simple things..."