Posted by Alice at 21:57 ч.

събота, януари 16, 2010

Едно от малкото хубави нещица на фейсбук е възможността от време на време да разнообразяваме или обновяваме интересите си в областта на културата и изкуството - било то с невероятен текст и музика, прекрасна фотография, интересна статия, информация за постановка/концерт/друго събитие, абзац от любима книга на приятел, и прочие... колкото и да ми е неприятно да си го призная, следващата извадка я открих именно във фейсбук, но какво пък... понякога не се знае от кой храст ще изкочи заека...хайде да не убъртам повече... предварително само да кажа едно Благодаря на В.

Фернандо Сорентино - Съществува един човек,който има навика да ме бие с чадър по главата


Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата. Точно днес се навършват пет години от деня, в който започна да ме бие с чадър по главата. Отначало не можех да го понасям; сега съм свикнал.
Не знам как се казва. Знам само, че е обикновен човек, със сив костюм, прошарена коса и с незапомняща се физиономия. Срещнах го преди пет години, в една топла утрин. Четях вестник удобно разположен на пейка под сянката на едно дърво в Палермската гора. Изведнъж усетих, че нещо ме потупва по главата. Беше същият човек, който сега, докато пиша тези редове, продължава механично и безразлично да ме бие с чадър по главата.
В онзи момент, се обърнах, изпълнен с негодувание – той продължи да ми нанася удар след удар. Запитах го дали не е луд - никаква реакция. Тогава го заплаших, че ще извикам полицай – изобщо не се стресна, продължи спокойно работата си. Поколебах се, но като видях, че няма намерение да се откъсва от заниманието си, станах и му ударих един юмрук в лицето. Човекът изстена леко и падна на земята. Надигна се веднага, но явно с големи усилия, и пак се залови мълчаливо да ме бие с чадъра по главата. Носът му кървеше и тогава ми стана жал за човека, дори изпитах угризения, че го бях ударил толкова силно. В интерес на истината, човекът изобщо не ме удряше истински с чадъра, по-скоро леко ме потупваше, съвсем безболезнено. Естествено, че дори тези потупвания са безкрайно неприятни. Всички знаем, че когато някоя муха ни кацне на челото, не изпитваме никаква болка – изпитваме досада. Е, онзи чадър беше една огромна муха, която на равни интервали кацаше на главата ми.
Убеден, че пред мен стои истински луд, реших да се махна. Човекът мълчаливо ме последва, без да спира да ме бие. Тогава хукнах да бягам (тук трябва да отбележа, че малко хора могат да се мерят с мен по бързина). Той се втурна да ме преследва в отчаян опит да ми нанесе някой удар. Моят мъчител се задъхваше, задъхваше, задъхваше и пъшкаше толкова, че в един момент си помислих, че ако продължи да тича, скоро ще се строполи мъртъв на място. Затова преминах от бегом в умерен ход. Погледнах го. На лицето му не се четеше ни благодарност, ни укор. Само продължаваше да ме бие с чадър по главата. Хрумна ми да отида в участъка и да кажа: “Господин полицай, този човек ме бие с чадър по главата.” Безпрецедентно. Полицаят щеше да ме изгледа подозрително, да ми поиска документите, да почне да ми задава неудобни въпроси, а накрая нищо чудно и да ме арестува.
Сметнах, че май най-добре е да си ходя вкъщи. Взех автобус 67. Той, без да спира да ме бие, се качи след мен. Седнах на първата седалка. Той застана прав до мен – с лявата ръка се държеше за лоста, с дясната неумолимо размахваше чадъра. Отначало пътниците само се споглеждаха и подсмихваха. Шофьорът взе да ни наблюдава в огледалото. Постепенно смехът на хората прерасна в кикот, кикот гръмък и нескончаем. Аз, от срам, пламтях като божур. Моят преследвач, явно много над тези неща, продължаваше да удря.
Слязох, слязохме, на Пасифико, на моста. Вървяхме по булевард Санта Фе. Всички се обръщаха и ни зяпаха глупаво. Идеше ми да им кресна: “Какво сте ни зяпнали, тъпаци такива? Да не би никога да не сте виждали да бият някого с чадър по главата?” Но се сетих, че в действителност едва ли някога са виждали такова чудо. Пет-шест деца тръгнаха след нас, надавайки бесни крясъци.
Но аз имах план. Щом стигнех у дома, щях ловко да му затръшна вратата под носа. Не успях – той ме изпревари, с твърда ръка сграбчи дръжката, понапъна се и влезе с мен.
Оттогава не е спирал да ме бие с чадъра по главата. Доколкото ми е известно, никога не е спал и нищо не е ял. Стига му това, че ме бие. Навсякъде е с мен, дори в най-интимните моменти. Спомням си, че в началото ударите ми пречеха да заспя; сега си мисля, че без тях би ми било невъзможно да спя.
Така или иначе, отношенията ни не винаги са били добри. Колко пъти и как ли не съм го молил да ми обясни поведението си. Напразно – безмълвно продължаваше да ме бие с чадъра по главата. Неведнъж съм го удрял с юмрук, ритал съм го и , Господ да ми прости, дори съм му посягал с чадър. Той приемаше ударите кротко, приемаше ги просто като част от работата си. И това е именно най-изумителната черта на неговата личност – тази спокойна увереност в делото, тази липса на омраза. Накратко, убеждението, че изпълнява тайна и висша мисия.
Въпреки липсата на физиологични нужди, знам, че, когато го удрям, изпитва болка, знам, че е слаб, че е смъртен. Знам също, че един куршум би ме освободил от него. Само не знам за кого трябва да е куршума – за него или за мен. Чудя се и дали, когато и двамата вече сме мъртви, няма да продължава да ме бие с чадър по главата. Както и да е, цялото това умуване е безполезно – признавам, че не съм способен да го убия, нито да се самоубия.
От друга страна, наскоро разбрах, че не бих могъл да живея без неговите удари. Сега, все по-често, ме гризе едно предчувствие. Нова мъка ме гнети, гнети ме мисълта, че може би точно, когато най-много се нуждая от него, този човек ще си тръгне и повече не ще изпитам онези нежни потупвания с чадъра, благодарение на които спях така дълбоко.

Person, music & lyrics - Jason Mraz

Posted by Alice at 23:54 ч.

четвъртък, януари 14, 2010

От лятото насам, колкото и промени да настъпват в плейлиста ми, едно име постоянно си стои упорито там... китара, мелодичен поп, джаз, реге и рядко рок, в комбинация с подслаждащи ежедневието... накратко казано... американския певец и текстописец - Джейсън Мраз... Enjoy! ;o)




"Lucky" Official Video With Colbie Caillat

Jason Mraz | MySpace Music Videos





Make It Mine

Jason Mraz | MySpace Music Videos


Official web-site of Jason Mraz ;o) -->

Don't try to change the movie, but the main character...

Posted by Alice at 18:33 ч.


Случвало ли ти се е да искаш просто да върнеш лентата на живота назад, към онези кадри когато си още дете - малко, безгрижно, щастливо, което взима с пълни шепи от чудесата на живота и открива скъпоценностите в дреболийте, които възрастните даже не забелязват?! Случвало ли ти се е да искаш пак да върнеш онези неуморими пламъци в очите и душата си и пак да си онова хлапе, което никой и нищо не може да спре?!… но дори и да ти се е случвало, навярно опитите завършват неуспешно с момента, когато без да искаш минаваш покрай огледалото и там вече не е онова дете… ами новият/та ти… пораснал, замислен за поредната задача или среща, записана в тефтера, която чака вниманието ти… няма ги пламъчетата, навярно я няма и усмивката, изгубена в лутането и борбата да постигнеш повече и да се докажеш на себе си и на целия свят… уви не можеш да върнеш лентата на филма, в който именно ти си главния герой… но пък можеш да промениш героя… звучи страшно и трудно нали?!… но пък в никакъв случай не звучи невъзможно…
напоследък от никъде ми дойде идеята да изнамирам спомени и "съкровища", свързани с хубавото старо време… пожълтели от времето снимки, забравени случки, стари български филми (двойно по-стари и от мен самата дори), гледах "Красавицата и звяра" , прочетох отново "Малкият Принц" (хммм за 15-ти път може би) и "Алиса в страната на чудесата", приятел ми припомни за веселите истории в "Патиланско царство" и какъв малък патиланец бях и аз преди години… макар и не за много дълго сякаш и аз бях в моята си страна на съкровищата и чудесата, където да се мечтае не беше странно, а усмивките бяха нещо съвсем лесно достижимо… в момента, когато стана време да се върна отново в "страната на дълбоко забравените дребни чудеса", осъзнах простичката истина, че в детските приказки и книжки, именно възрастни (неуспели да върнат лентата назад, но успели да променят "героя") учат индиректно възрастни как да преоткрият себе си… Екзюпери, Карол, Босилек… реален пример, за факта, че реалността може да бъде пречупена и променена, при наличие на правилния подход… в такъв случай щом вече някой го е направил, защо пък и аз, ти, който и да е... да не може?! Как ли?! Много лесно - просто трябва като една съвременна Алиса (или Малък Принц например) да преоткриеш себе си, да преразпределиш приоритетите си и ако всичко е изпълнено правилно, най-вероятно вече няма да бъде невъзможно да се открие дълбоко скрития, неописуемо малък ключ, за малката врата, водеща към безкрайната страна на истинските житейски чудеса... вече необходимо и достатъчно условие няма да бъде от голям да се превърнеш в малко дете, а да се научиш как да откриваш големите и истински важни неща в малките и незабележими елементи на ежедневието си...



Няколко книжки, които заслужават най-малко един прочит:

"Малкият Принц" - Антоан Дьо Сент-Екзюпери

"Патиланско царство - Ран Босилек

"Алиса в страната на чудесата" - Луис Карол

All the way for you

Posted by Alice at 20:34 ч.

понеделник, януари 04, 2010

Щастлива случайност или пък не, не знам... :) но какво по-хубаво пък от любима песен с видео от още по-любим филм... Serendipity :)



...Seems to matter what I do, so I'm saving this 4 U
Cos it seems to be the last piece there is
And you haven't had a chance yet to taste this
Fragments of a life you shouldn't miss
Seems to matter what I say, so I'll hold my tongue at bay
And rather use my mouth to kiss your frown away
So your doubts no longer darken your day
So you can hold your head up high come what may
So please remember that I'm gonna follow through all the way...

That's The Way It Is

Posted by Alice at 17:38 ч.

събота, януари 02, 2010


...I can read your mind and I know your story
I see what you're going through
It's an uphill climb, and I'm feeling sorry
But I know it will come to you
Don't surrender 'cause you can win
In this thing called love
When you want it the most there's no easy way out
When you're ready to go and your heart's left in doubt
Don't give up on your faith
Love comes to those who believe it
And that's the way it is
When you question me for a simple answer
I don't know what to say, no
But it's plain to see, if you stick together
You're gonna find a way, yeah
When life is empty with no tomorrow
And loneliness starts to call
Baby, don't worry, forget your sorrow
'Cause love's gonna conquer it all, all...

Posted by Alice at 11:55 ч.


11 а.м 01.01.2010 … искрите от фойерверките и бенгалския огън вече бяха избледнели…чашите от шампанско, празни стояха на масата…часовникът вече беше изпълнил мисията си да посочи бленувания 12-ти час и вече беше започнал отброяването на новите 24х365 часа…равносметките бяха направени…гримът свален… само думите, усмивките, смеха, музиката и пожеланията все още ехтяха в мислите ми… ех че вечер беше… прекрасен завършек на необикновена година, и защо пък не красиво начало на още по-интересна и хубава нова 2010… продължавам усмихната да се излежавам, скрита измежду завивките, сякаш се страхувам, че ако стана цветните спомени от последните дни и най-вече миналата нощ, може да избледнеят и дори изчезнат… остава само да направя и аз своето пожелание за новата година… "Нека бъдем радостни без повод, нека винаги имаме куража гласно да произнасяме и отстояване най-важните неща в живота си… нека намираме красотата и щастието в дребните ефимерни нещица от ежедневието, защото точно те правят момента вечност за съзнанието… нека бъдем обичани и да раздаваме любов без повод… нека постигаме високите върхове на мечтите си… нека бъдем здрави… нека поръсваме всеки ден с цвят, усмивки и удоволетворение, така че в края на 2010 да имаме чувал с 365 уникални спомена, които сами сме подарили на себе си!"