Понякога пиша и нямам смелостта да покажа думите си на яве, друг път просто пък не харесвам написаното... случва се... с времето обаче, някои думи "отлежават" и добиват смисъл, други чар, трети пък вече не се колебая гласно да изрека... следващите, писани преди има няма половин година, може би отговарят на трите, или на нито едно, реши ти...
Улицата беше пуста, в далечината примигваха едвам доловимо фарове на коли, беше тихо… с бързи стъпки все повече се приближавах към уреченото място, ала там не се виждаше никой… чувах ускорените стъпки на токчетата си, които сякаш се надпреварваха с ударите на сърцето ми… и ето… токчетата спряха, ала туптенето само се засилваше, подкрепяно от мислите - хаотични и безбройни, които се опитваха да предвидят всеки жест, усмивка, реплика…. ала колко наивно беше да се вярва, че е възможно това… още повече след толкова много време…. минаваше вече уговореният час, а от Него нямаше и следа… нетърпеливо се взирах във всеки, задаващ се отдалече минувач, с мъничката надежда да видя познатия силует и онази, типична за него походка… не минаха и няколко секунди и ето… или по-точно - и сега какво?… прегръдка за дълго отлагано "здравей!"… усмивки (глуповати, искрени, неконтролируеми)… безсмислени думи (или поне такива звучаха първоначално)… шеги… и безспирни опити да бъде уравновесен пулса… скоро и това стана, но за сметка глуповатото чувство на ученик, преживяващ първите трепети в живота си, упорито си седеше… а всъщност, нищо не беше първо…. шегите си бяха същите, като от преди време… историите, подобни, само че се отнасяха за нови хора… усмивките както и преди бяха в изобилие… и все пак го имаше онова странно чувство, когато правиш нещо за първи път, когато за първи път събираш смелост да се хвърлиш в неизвестното… може би защото различните бяхме ние… събрани отново на едно място, на милиметри един от друг… след толкова време …
