Posted by Alice at 19:05

петък, декември 24, 2010

- Обичаш ли щастливите случайности? - попита тя и вперила поглед в него зачака отговора му. Той мълчеше, за миг се поколеба дали да заговори и в изражението и мълчанието му прозираше, че не беше съвсем сигурен в себе си и в отговора си.
- Мислиш ли, че съществуват щастливи случайности или съдба например? - недочакала отговора на предния си въпрос, попита отново тя, като не сваляше очи от него. Той не каза нищо. Опитваха се да отговорят само очите му, които безброи пъти се засичаха с нейните - изпитателни, колебливи и търсещи отговори.
  Много пъти съм подхващала и оставяла темата за щастливите случайности... още толкова повече пъти не съм стигала до улица, задънена с безброй неизвестни и променливи, които само създават фалшивото усещане, че изход все пак има...В крайна сметка, колкото и да задълбавам в темата, да питам околните за мнение по въпроса, или индиректно да се допитвам до различни хора посредством мненията им в форуми или други виртуални форми, мненията пак се струпват около два основни полюса, съответно -"Щастливите случайности съществуват и са навсякъде около нас!" и "Стига глупости! Такова нещо няма, няма и да има.Нека най-после излезем от света на фантастичните приказки!"... в този пост нямам намерението да задълбавам в това, колко са прави или грешни едните или другите, тъй като темата е неизчерпаема и все още не се е появил, а се съмнявам и да се появи, някой който да докаже убедително правотата на мненията от един от двата полюса... по-скоро би било интересно, ако всеки един от нас си зададе въпроса самичък на себе си и също така се опита да си отговори без задръжки, предрасъдъци и преструвки... Склонни ли сте да вярвате в "магичния" и може би романтичен смисъл на щастливите случайности? До колко дребните "необясними" случки предопределят решенията, които взимате и ежедневието ви като цяло? Случват ли ви се често "щастливи случайности?... въпроси има още много, отговори още повече... въпрос на време е да бъдат открити...

*в английския тълковен речник произходът на думата "щастлива случайност (serendipity)" е обяснена така - за първи път се появява през 1754г. (но до края на 20 век се използва твърде рядко), измислена от Хорас Уолпол в писмо до Ман. Той казва, че я е измислил от персийската приказка "Трите Принца от Серендип", "героите в която винаги правели откривали случайно неща, които дори не са търсели".

Един разказ със закъснение...

Posted by Alice at 18:07

петък, ноември 26, 2010


 (Преди да започна със същината на поста се извинявам, че за пореден път цитирам Екзюпери, и още повече частта с размишленията на Малкия Принц върху залезите, но в конкретната ситуация надали би имало по-подходящи думи от неговите...а и в случая чувствата, вместо да помагат, пречат на купищата думи в ума ми да се подредят в идеалния уводен ред, така че идеята някой по-красноречив да започне ми се видя най-добрата...)
"Ах, мъничък принце, така постепенно разбрах твоя малък тъжен живот. Дълго време единственото ти развлечение е било сладостта на слънчевите залези. Научих тази нова подробност на четвъртия ден сутринта, когато ти ми каза:
- Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...
- Но трябва да почакаме...
- Какво да почакаме?
- Да почакаме залеза.
Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си. И ми каза:
- Все си мисля, че съм у дома!
Наистина. Всички знаят, че когато в Съединените щати е обед, във Франция слънцето залязва.
Достатъчно е да можеш за една минута да се пренесеш във Франция, за да присъстваш на залеза. За съжаление Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета е стигало само да дръпнеш стола на няколко крачки. И ти си гледал вечерния здрач всеки път, когато поискаш...
- Един ден видях как слънцето залязва четирийсет и четири пъти!
И малко след това добави:
- Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...
- Значи през онзи ден с четирийсет и четирите пъти си бил много тъжен?
Но малкият принц не ми отговори."
 Август едва преди два дни си замина и сякаш взе със себе си и цялата топлина на лятото, остави ни само сноп лъчи, прикриващи поразийте на вятъра, които сякаш не само донесе есента със себе си, но и куп други промени, задължения, преживявания, раздели... и ето историята на един от първите есенни дни, оставен за последни срещи, усмивки и спомени...
 Беше късен следобяд, точно времето в което улиците се изпълват с прибиращи се от работа минувачи... студен вятър разрошваше косите, разпръскваше първите есенни листа, разбъркваше мислите... небето беше ясно и ярко синьо... слънчевите лъчи, подобно на четката на талантлив художник караха измръзналите лица на минувачите да поруменяват и дори да грейват с весели усмивки... денят за някои може и да бил обикновен, но за мен далеч не беше такъв, макар и да вървеше по старите си ноти, защото беше последната ми среща (най-вероятно в близката година) със страшно добър приятел... от онези, които винаги пазите на специално място в сърцето си, и точно познанството ви с такива хора живота сякаш нарочно обича да поставя на изпитания, като ги изпраща на хиляди километри разстояние... срещата ни пак беше в парка, близо до мястото където работя, тя отново беше подранила, аз пък пак се появих запъхтяна и едвам дочакала да се поздравим започнах за пореден път да я заливам с информация относно последните новини в живота ми, тя както винаги нямаше избор и слушаше и коментираше от време на време, пак вървяхме в същата посока и седнахме в "нашето" си скътано в малка уличка кафене... на пръв поглед нищо ново и нетипично, но всъщност всичко беше различно, защото беше последно (поне в близките няколко месеца)... по странно стечение на обстоятелствата, преди да седнем на по топла чаша чай и още по-топли и приятелски разговори, и двете трябваше да си извадим паспортни снимки в близкото фото... снимките скоро бяха готови и като по традиция си разменихме по една, не осъзнавайки че това най-вероятно ще бъде единственият начин по които ще можем да се виждаме от утре нататък... съдбата явно си знае работата... след като чашите с чай бяха празни, а приказките така и не свършваха, решихме да се разходим... слънцето тъкмо беше започнало да залязва, улични музиканти свиреха джаз или любими български песни, от онези които сте сме слушали като деца  (гледайки "куче в чекмедже" например), и сякаш за момент наистина бяхме деца - малки, искрени, усмихнати, облизващи се доволно от вкуса на печената царевица, потропващи с крак в ритъм с музиката... седнахме на една пейка и неспирайки да приказваме гледахме залеза... "- Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези..." може би онзи толкова мъничък принц е бил прав... може би сега, когато и ние се чувствахме толкова малки мислехме като него... може би... ...а може би вперили поглед в залеза го виждахме от друга гледна точка, която до някъде допълва и/или се противопоставя на Екзюпери... може би човек обича слънчевите залези, защото с тях се радва на последните вълшебни и хубави моменти на деня, които му се иска да може да продължи колкото се може по-дълго... може би обичаме да гледаме слънчевите залези с мисълта за предстоящите "изгреви", които "цял ден" ще правят живота ни по-хубав, светъл, усмихнат и неповторим... може би... може би... може би в онзи така хубав ден бяха вплетени и трите гледни точки... бяхме тъжни и усмихнати, замечтани, унесени в спомени и планове, с очи унесено проследяващи последните слънчеви лъчи и мисли разбърквани и разпилявани от вятъра...
02.09.2010

Cinema Italiano... или нови и стари усмивки и истории от италианските ленти (част 1)

Posted by Alice at 14:52

Всеки един от нас има безброй заблуди в живота си. Много често това са неща, които мислим, че не обичаме, а всъщност никога не сме опитали, вкусили или постарали да разберем... храна, музика, филми, човешки характери и постъпки... като се замислите наистина никак не са малко, нали?! а сега се замислете, колко са нещата от подобен род, за които сте съжалявали след като сте опитали... броят се на пръсти?!... така си и мислех... при мен едно такова нещо беше факта, че си мислех че не харесвам европейско кино. и аз като масата не признавах нищо в което се говори на език, различен от английски и със сюжет, различен от типично американските... за щастие макар и с голямо закъснение си отворих очите, първо от интерес към италианския език после и от интерес и любов от пръв поглед с италианското кино... всеки, който поне веднъж гледа или е гледал италиански филм, може с лекота да осъзнае, че италианското кино е всичко друго, но не и шаблонно, или още повече близко до американското... сякаш разликите в киното наподобяват разликите на самите нации... емоционалност, любов към храната и към малките и дребни моменти щастие, темперамент и ритъм, наподобяващ ритмичността на самия италиански език, липса на шаблонност, и още много други... накратко казано: дори и никога да не сте били в Италия, да сте говорили на живо с италианци и т.н., след като гледате някои от изброените (и не само) заглавия, сами ще осъзнаете как посредством киното сте запленени и от самата страна и неините специфики... За това да не отлагаме, ето някои заглавия, които според мен си заслужават гледането:

 




Posted by Alice at 13:50

неделя, ноември 07, 2010

Когато нещо липсва, а не знаеш какво...
Когато думи има, а няма да ги кажеш на кого...
Когато обяснения търсиш, а от тях няма и следа...
Когато търсиш искрите, а те все не успяват да стопят леда...
Когато искаш да избягаш, а идея нямаш къде...
Когато се бориш, а ръка няма кой да ти подаде...
Когато усмихваш се, а зад усмивката има някаква тъга...
Когато чакаш щастието, а то все бяга...
Когато успехи имаш, а радваш им се сам...
Когато гледаш с надежда в далечината, а няма никой там...

Eros Ramazzotti - Se Bastasse Una Canzone (превод)

Posted by Alice at 16:31

понеделник, септември 13, 2010


Download:
FLVMP43GP


Ако беше достатъчна една хубава песен,
за да завали дъжд от любов,
би могла да се изпее милиони,
милиони пъти
би било достатъчно,
би било достатъчно...
не би било нужно много, за да се научим да обичаме повече.
Ако беше достатъчна една истинска песен,
за да убеди другите,
би могла да се изпее по-силно,
виждайки, че са многобройни
би било така,би било така...
не би трябвало да се борим за да чувстваме по-силно.
Ако стигаше една хубава песен
за да те накара да подадеш ръка
би могла да се намери в сърцето,
без да се стига много далеч ...
би било достатъчно, би било достатъчно,
не би било нужно да се моли за милостиния ...
...посветена на всички онези,които
са в безпорядък,
посветена на всички онези,които
не са имали все още нищо
и са винаги на ръба,
посветена на всички онези,които
са в очакване,
посветена на всички онези,които
остават мечтатели,
и затова винаги са самотни
ако стигаше една голяма песен,
за да се говори за мир,
би могла да се извика по име,
прибавяйки още един глас,
после още един,после още един...
докато всичко стане едноцветно и по-живо от всякога
посветена на всички онези, които
са разпръснати...
посветена на всички онези,които
се опитаха да създадат
една песен на промяната...
посветена на всички онези, които
са в очакване...
посветена на всички онези,които
са дошли със силния вятър,
онова време им е останало вътре,
във всяко чувство
и са вярвали ,търсили и искали да бъде така.

Posted by Alice at 21:50

събота, август 21, 2010


Привечер на един обикновен делничен ден...сгушено в една малка уличка кафене...горещи бразилски, африкански и други "екзотични" ритми...съблазняващи и подпалващи сетивата аромати на шоколад, ванилия, канела, кафе... една маса близо до прозореца...два стола, а на тях един срещу друг мъж и жена... чужденци... между тях две чаши, два лаптопа и само няколко сантиметра... изглежда бяха двойка, съдейки по няколко разменени целувки... бяха двойка, а изглеждаха толкова сами... вгледани, замислени, вглъбени в малките екранчета, буквички и изображения пред очите им... от време на време разменяха по няколко думи, а като че ли говореха на себе си или на безжизнените машини, които лежаха на коленете им... дори не се поглеждаха... сякаш и не виждаха и чувстваха топлата и уютна обстановка около тях... отпиваха от чашите си, но го правеха някак механично, без да вдигат очи от мигащите курсори и светлинки... двама, заедно, близо един до друг, обгърнати от магична атмосфера, сами, далечни в мислите си, близки с машината, привидно протягат ръце един към друг, но на пътя им се показват те (машините) и отвличат вниманието им от истински стойностната реалност...
Колко близо и колко далече? Необходимост или преиначено и добре замаскирано извинение? Сами или заедно? Живот в истинска или фалшива реалност? От кога? До кога? Защо не, сега?

... Пишейки това не исках да намеквам или внушавам каквато и да е негативна нагласа и позиция по отношение на технологиите, тъй като и моето мнение е доста замъглено, смесено и неясно. Исках просто да разкажа една съвсем реална ситуация от близките дни, каквато предполагам ежедневно всеки наблюдава с какви ли не хора, на какви ли не места... дори до толкова сме свикнали с такива гледки, че вече дори не им обръщаме внимание, може би защото и ние сме същите... или пък дори ТИ, втренчил поглед в думите ми сега, правиш същото като двойката, описана по-горе (силно се надявам да не е така!)... ако е, или ако си открил някъде в думите себе си, би било хубаво да оставиш поне за малко лаптопа/телефона/настолния си компютър и да се замислиш как да се опиташ да не пропускаш онези малки моменти щастие, които са навсякъде около теб, и които сам си отнемаш, подвластен от собствените си прекалени и изкривени нужди от модерни технологии и непрестанен достъп до актуална информация...               
                                     

Summer and colours in the city

Posted by Alice at 21:43

вторник, август 17, 2010


Download:
FLVMP43GP

 Знам, че ако продължавам в същия дух скоро нищо чудно и на себе си да омръзна (макар да ми се вижда крайно невъзможно) с писането за красотата на големия град, но извинете... просто не мога да се спра... и всеки път, когато след работа се разходя по големите булеварди, мънички или просторни паркове и градини, когато мина покрай игривите фонтани и се разминавам с малки и големи усмихнати лица, всички закачливо галени с последните слънчеви лъчи за деня... нямам търпение да хвана фотоапарата, или когато както днес за жалост го бях забравила, лист хартия и молив и просто да започна да обрисувам с думи или графитени скици заобикалящата ме картина... не знам на мен ли ми се струва, или и вие сте забелязали, но когато хората пристъпят, извън каменните работни сгради и улици, към парховете, алеите и площадите за разходка, сякаш претърпяват някаква трансформация... сърдитата жена от касата весело подскача с кучето си, намръщената баба от автобуса любящо държи ръчичката на едва проходилото си внуче, забързаният и винаги замислен младеж, които всеки ден срещате в асансьора, усмихнат и влюбен прегръща приятелката си....интересно нали... сякаш става дума за различни хора... говорейки за трансформации на сериозност и скучна сивота в усмивки и цветове, няма как да не спомена новата изложба на "Моста на влюбените"... темата този път е истински игрива, пъстра и мечтателна, а именно "Цветовете на пролетта"... Да, знам че пролетта свърши отдавна, но точно с нея и са изтекли последните дни, в които млади, направо мънички, художници от цялата страна, са могли да изпратят своите рисунки на организаторите...и така от вчера до 31 август всеки желаещ може да се опита да добави слънчеви багри и настроения, пресъздадени в детските пролетни картини, към своите цветни летни разходки...

Posted by Alice at 20:32

сряда, август 11, 2010

Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта... можеби е така, но пък вечерта за сметка на това често е много по-чаровна… и за да уточня какво имам в предвид ще ви попитам разхождали ли сте се някоя лятна вечер в централната част на София?.. веднага много от вас биха отговорили, че без значение денем или нощем столицата винаги си е една и съща… забързана, мръсна, прашна и шумна… Е, не е съвсем така… чувството е сякаш попадате в един напълно нов свят… лятната вечер гали всички сетива с топлия си, и едновременно прохладен въздух, луната и звездите светят някъде високо над върховете на Витоша, от парковете се усеща едва уловим аромат на цветя, от време на време се разминавате с разхождащи се двойки или единици, излезли и те като вас да се порадват на вечерната магия… минавате по моста на влюбените, на който в момента има изложба, този път на тема модна фотография…опитвайки се да разберете по-добре идеите на автора или просто загледани в палитрата от лица и светлини не усещате кога мостът вече е зад гърба ви и пред вас вече величествено се изправя НДК…още няколко крачки и първо чувате и после виждате фонтаните пред нея... забавяте крачка, за да им се насладите по-хубаво… наоколо е толкова тихо и спокойно, че ви се струва, че и те свирят някаква своя си мелодия, също толкова нежна и мелодична колкото и цигулката на младежът в началото на Витошка… млад, далече не одърпан или неугледен, определено не приличащ на стария музикант на Смирненски, той унесено дърпаше лъка на цигулката си, докато млада двойка на близката пейка се наслаждаваше на любовта си, на нежната музика и на прекрасната вечер… вървейки по-нататък минавате покрай малки улични барчета с насядали тук там клиенти, цветни и черно бели витрини на магазини, отрупани с какви ли не надписи и продукти… не след дълго се озовавате пред черквата „Света Неделя”… зависи колко сте запленени от разходката и вечерта, но в първия момент образът и може да ви се види като на старинна крепост, каменна и мрачна, с проблясващи светлини някъде вътре зад малките кръгли прозорчета… двигайки очи малко по-нагоре обаче виждате и величието на тази наглед обикновена сграда и светлините, които тя хвърля върху нощното небе… до черквата пък, контрастирайки на старинността й и на събраната в нея история е бляскавият Шератон… да не забравяме и статуята на Света София, издигаща се високо над каменния град, която сякаш нежно бди над всички негови жители, и и тя като всички нас излезли на разходка усмихната се наслаждава на прекрасната лятна вечер… моят разказ слага своята точка тук, не описал още много голяма част от красивите столични места, както и много други наглед малки и незабележителни, които много от вас могат да намерят очарователни… затова вместо седейки вкъщи и четейки моята вечерна история излезте сами, в компанията на приятел или пък на хубава книга и преживейте свои собствени мънички мигове наслада…

Face the race

Posted by Alice at 20:14

вторник, август 10, 2010

 Човешкият живот често е сравняван с какво ли не. Всеки влага частичка от преживяното до момента в описанието и метафорите си, и може би точно заради това колкото и еднакви да изглеждат отговорите на въпроса "Животът е?", те никога не могат да бъдат сложени под определени общи знаменатели... и ето... може би на база конкретни моменти впечатления, или пък житейския ми опит досега, за мен животът е маратон, или ако трябва да съм още по-точна, бягане с препятствия....но това разбира се не е обикновен маратон... в този можем не само да тичаме с всички сили, но и да вървим бавно или дори лазим...
 Родителите ни като мъдри същества, макар на младини да са далеч от мъдростта, развяват стартовото знаме, или ако щете правят стартовия изстрел, и след това... всичко зависи от препядствията и най-вече от самите нас - скорост, посока, колко бързо ще се върнем обратно в състезанието след като сме получили травма от дългия преход, и какво ли още не... вярвам, че и сами можете да допълните списъка много добре...
И така... след като началото вече е поставено, започва същинската част и съответно нашите реакции на случващото се... и тъй като съм си оптимист по природа, приемаме че след старта започваме да се движим по равен терен, без камъчета и каквито и да е препятствия, преминаваме през паркове и цветни градини, обляни със светлина и благоухания... темпото съответно е умерено, клонящо към много бавно... оглеждаме се наоколо, искаме да запазим всяка картина и усещане колкото се може по дълго в съзнанието си, усмихваме се и забавяме крачките си още повече, всичко е толкова хубаво, че би било прекрасно ако можеше да продължи вечно... унесени от красотата и всички хубави случки, които преживяваме, почти забравяме, че все пак сме на маратон... и точно там скоро започва да се корени проблема... забравяме да се оглеждаме за препъни камъчета, забравяме че дори и розите имат бодли, че дори и най-красивите терени могат да са замаскирани пропасти... и ето... не след дълго... първият проблем ни се изпречва, но ние се движим толкова бавно, че в унеса си, не можем да отреагираме бързо и да го избегнем... сякаш събудени от странен унес започваме бавно да набираме скорост, защото теренът става неравен, другите състезатели започват да се състезават нечестно, отваряме си или ни отварят очите за скритата действителност, успяваме да погледнем зад бляскавите маски... и съответно това, което виждаме често не ни харесва, затова забързваме крачка, за да може да го отминем по-бързо... уви... и бързината не се оказва най-подходящата тактика за дълго... набрали скорост сякаш постепенно започваме да се движим по инерция, или казано с други думи - заживяваме с мисълта, че абсолютно всичко не е такова каквото е, че хубави неща не се случват, чудим се на онези които, подминаваме и които просто бавничко си вървят, или още по-зле дори не ги забелязваме... всичко с плюсовете и минусите си... прескачайки по-лесно препядствията, понякога скачаме толкова далече и отминаваме толкова бързо, че пропускаме както сладостта на чувството, че сме се справили с поредната трудност, така и евентуално последвалите хубави моменти след това... и така докато отново не отворим очите си за хубавото и стойностното, а понякога това става прекалено късно и сме изпуснали по-голямата част от него... мъчейки се да коменсираме пропуснатото отново забавяме ход до толкова, че следващото предизвикателство става още по-трудно преодолимо... и всичко отново се повтаря, може би с различна скорост или на различен терен, но маратонът продължава... от нас единствено зависи как ще протече той и дали някой ден, когато стигнем близо до финалната лента ще погледнем назад уморени и недоволни или усмихнати и удоволетворени... :)


"Somewhere along the way  I got caught up in the race I kept spinning and turning Lost myself my hope my faith We're always wanting more than what we have And what I've learned is all I really need are... The simple things that come without a price The simple things like happiness joy and love in my life I've seen it all from so many sides and I hope you would agree the best things in life are the simple things Hey everybody don't get me wrong you got to understand ambition and knowledge are the seeds of every woman and man. It's good to work... work hard and prosper as long as you take time to find... the simple things...This world moves so fast sometimes you got to slow down, down, down to find out what its all about.We're always wanting more than what we have what I've learned, is what I really need are the simple things..."

Kids In Glass Houses

Posted by Alice at 21:39

сряда, юни 02, 2010

 

My birthday in flowers and colours

Posted by Alice at 21:22

Posted by Alice at 22:16

неделя, май 23, 2010

Слънчогледени полета, хора, ласки, снимки,
думи, нежност, целувки, дъх на ванилия и палачинки.
Сладост, близост, ноти и акустични тонове от една китара.
Запечатвам кадри нови, аромати, цветове
гледам ги и пак натъквам се на картина позната, стара.
Слънчогледите по слънцето въртят се, за да не изгубят причината за своята усмивка, 
устремено обръщам се и аз, но не намирам друго една освен - мека завивка.
И разбирам, че всичко сън било е,
само ароматът на палачинки - не...

Пролет в снимки :о)

Posted by Alice at 13:17

събота, май 08, 2010

Life is too short...

Posted by Alice at 18:11

вторник, май 04, 2010

Have you ever seen the morning
When the sun comes up the shore
And the silence makes
A beautiful sound
Have you ever sat there waiting
For the time to stand still
For all the world to stop
From turning around

 ...
Have you ever seen the glowing
When the moon is on the rise
And the dreams are close
To the ones that we love
Have you ever sat there waiting
For heaven to give a sign
So we could find the place
Where angels come from

...
There's a time that turns
I'd turn back time
But I don't say I can
It only works if you believe in the truth
Well there's a time to live
And a time to cry
But if you're by my side
I will try to catch a star
I'll try to catch a star
Just for you...


Once upon a time ... part 1

Posted by Alice at 22:11

четвъртък, април 22, 2010

За хората, случките и жестовете… в търсене на истината… съвременни приказки за двойки и единици…

Приказка Първа:
Пламенни, влюбени до безумие, темпераментни, раздалечени в пространството, близо в мислите… ТЯ - перфекционист, но и далеч не оптимист, грациозна, нежна, прикрита романтичка и  мечтателка, разсеяна и закъсняваща, но почти винаги съобразяваща и никога не забравяща, обичаща от все сърце… ТОЙ - блясъчко мечтателника, думи имал много, смел и луд, екзотичен и рядко практичен, точен, добър, влюбен… ТЕ срещали се рядко, дълго обмисляли и бленували момента в който ще могат да са заедно - влюбени, страстни, един до друг, дишащи един и същи въздух… уви, както всичко дългоочаквано и срещите им не били лишени от разочарования, може би заради очакванията, може би заради неизречените желания, или може би двамата били прекалено различни, никой до ден днешен все още не знае… тя преглъщала тайно сълзите, той бил унесен в сладък сън, да бленува на морето дълбините и вълните…

Приказка Втора:
Преди време били ТЕ, сега вече останала ТЯ… романтичка, оптимист, мечтателка, но и дълбоко в себе си реалист, упорита, многолика, любител на изкуство и всякаква символика, често цветна, рядко мрачна, точна, бъбрива, придирчива… преди време била започнала да пише романс с НЕГО, но липсвали им думи, тръпки и споделени мечти, и романсът превърнал се в битовизъм - сив и скучен, спрял, ненужен остарял… хванала тя гума, на него му дала молив и помолила нова история да пренапишат или поне по друг начин те да продължат старата… ТОЙ отказал различни думи да пише, а ТЯ скъсала хартията от триене с гумата… история със двамата вече нямало, хартия на която да напишат нова, също… ТОЙ продължил живота си по старо му, само че вече с нови лица… ТЯ взела нови бели листа и започнала да пише, да рисува с цветни бои - хора, случки, усмивки, море, приятели, срещи, чувства споделени или не, разнообразие, цели, и какво ли още не… преди да започне да пише, обаче си пожелала да не и се налага повече да трие и поправя ненужните правописни и смислови грешки в живота и връзките си, затова и случките били - някои кратки, други смели, трети пъстри, а за четвърти решавала, че дори не си струва писането… и така тя изписвала белите листа един подир друг с думи, щрихи и лица… усмихвала се много и чакала да допише щасливия край на своята приказка…

Приказка Трета:
Имало едно време една принцеса, която живеела през девет планини, в дебрите на десета, в малка хубава кущурка... принцесата била умна, хубава, но и луда и непокорна... ТЯ из странни места обичала да скита, да пие и весели с приятели и вкъщи да се прибира, когато вече се зазори... цветна, палава, усмихната, игрива, мистична и красива тя била също като горска самодива... и макар да била съвременна самодива тя също имала лък и стрели, с които да обстрелва или привлича мъжете, които към нея били устремени - някои препядствието не преодолявали; други от страх бягали; трети подобно храбри принцове до нея успявали да стигнат, но при първата целувка всеки принц превръщал се в жабок... и така дните редяли се, а принцесата стояла си сама, без да има кой истинска любов в живота и да донесе... минали дни, седмици, години и една наглед съвсем обикновена нощ, стрелата на принцесата се забола в сърцето на млад момък от близкото градче... и вместо стрелата момъкът да погуби, тя накарала го в принцесата ТОЙ да се влюби... принцесата пък, да не забравяме тя все пак била съвременна, решила да се прави на интересна, да покаже на момъка, че с нея няма да му е никак лесно... и все пак момъкът решил да се бори, преодолявайки хорски клюки, родителски тревоги и какво ли още не, след известно време той и до сърцето на принцесата успял да се добере...ТЯ започнала да обича, макар и пред другите да можела това да отрича... минало още време и ТЕ живеели си в планината добре, но не щеш ли ТОЙ започнал да действа като малко дете, сякаш искал да изпробва до къде може връзката им да стигне... ТЯ първо се плакала, после на повтарящата му глупост се смяла, а накрая забравения лък и стрели хванала... ТОЙ се стреснал при вида на познатата картина и знаел, че ако ТЯ стреля по него пак няма да има връщане назад, сърце вече нямало да има, а само болка нелечима... и момъкът решил поведението и тактиката си да промени, и да може заедно ТЕ да трупат още спомени... обещал й ТОЙ да помоли детето в него веднъж завинаги да порастне... и така приказката свършва тук, как завършва историята могат да ви разкажат само ТЕ и никой друг...


(... очаква се продължение...) ;о)

Posted by Alice at 0:55

Мълчание, обгърнато в очарование
Далечината прави поносима тишината
И защо е нужно да пишем, разкаваме, говорим
Като очевидното ясно ни е, че не можем да оборим
Исках да съм близо, сега мечтая да не бях
Може би ти просто илюзия беше и в сънищата ми промъкваше се нощем докато невинно спях
От думи нямам нужда, от жестове може би
По-лесно е да се усмихваш без причина,

Boulevard of broken smiles

Posted by Alice at 21:12

петък, април 16, 2010

Нека се разходим… ти ще приказваш, аз както винаги ще те слушам, но и ще броя колко усмихнати лица освен нашите ще подминем… не, няма да съм разсеяна… ще те слушам… и така тръгваме ли?!… Свежо е, с дъх на пролет, живот и мечти, а сякаш никой не го е грижа, освен може би нас… стъпка по стъпка, лице след лице… разходката продължава… помниш ли песента на Green Day - "Boulevard of broken dreams", не ти ли струва, че нашата разходка е подобна на тази в песента, само че вървим по "булевард от разбити усмивки"… нима е толкова трудно?! нима всички са забравили какво е да се усмихват?! … освен нас може би… ами ако и ние забравим?!… нека тръгнем по друга улица, може би там ще бъде по-различно… думите ни пак редят се бавно, крачките и те… виж там има малко дете, може би поне то ще е усмихнато… уви!… интересното е, че зимата оправдание за лошото настроение е студът, лятото прекалената горещина, есента дъждът, ами сега?!….ти също се замисляш… правилен отговор няма, може би защото и реално обозрима причина също липсва… има само факти… минават покрай теб… покрай мен… намръщени и мрачни, с разбити усмивки и замислени очи… всички забравили са усмивките си…

Време за поезия - Румен Ченков

Posted by Alice at 15:20

понеделник, април 12, 2010

Щастлива случайност, или просто предишен пропуск... едно обаче беше сигурно - останалото приятно чувство и впечатление, от прочетените стихове...


С ОПТИМИЗЪМ

И мен, като всички, по пътя нелек,
крепят ме стотици надежди.
Стремя се най-вече да бъда човек.
В униние чело не свеждам.
Живея тъй, както разбирам това,
дори да е дяволски трудно.
От своята немощ макар окован,
намирам живота за чуден.
Какво са едни непослушни нозе,
когато душевно съм волен.
Лае срещу ми зло битие,
ала така е отколе.
Аз го подритвам и крача напред,
с твърдия пулс на живота.
Крача с две чужди, не свои нозе,
търсейки своята кота.
***

ТАЙНИ

Вярваме на врачки и гадатели,
на черната и бялата магия.
На непознатото горещи почитатели –
там търсим отговор кои сме ние.
Отчаяно се взираме във времето,
в примамливо-мистичното начало.
Тегли ни безкрайността на бездната,
сякаш е вълшебно огледало.
В сънищата неспокойни бродим,
търсейки предишно съществуване.
Мистика в отвъдното ни води,
искаме ли с мъртви да общуваме.
Търсим светове и други истини,
даже истинския лик на Сатаната.
Питаме. Все питаме и питаме,
ала знаем, колкото децата.
И дори да овладеем Космоса,
до най-затънтените звездни купове,
ще ни измъчват същите въпроси,
с които себе си и днес отрупваме.
***

ОБИЧАЙ МЕ!

Обичай ме горещо, всеотдайно!
Ако трева си - аз ще бъда дъжд.
Ако си песен - лира съм омайна.
Потрепвай в мойте струни неведнъж.

Обичай ме, обичай ме безкрайно!
Животът само нека има край,
но в него любовта да бъде трайна
и да е нещо повече от рай.
*** 

НЕ ОБИЧАМ ФАЛШИВИТЕ ДУМИ

Не очаквай от мен да ти свалям звезди.
Силно мразя фалшивите думи.
Ако има Любов, ако тя победи,
няма нужда от тях помежду ни.

Мълчаливо очите ще търсят очи
и ръцете с ръце ще се слеят.
Разговаряйки с тебе така, ще мълчим,
а сърцата ни в ритъм ще пеят.

Устни с устни ще палят пожар -
дълго чакани, страстни минути.
Колко думи, изговорени с жар,
са потъвали в мрака нечути?

Няма думи - повярвай - за всичко това.
Любовта е безкрайна вселена.
Ще ни грабне несетно, дори без слова.
Ще е брод между тебе и мене.
***

НЕКА САМО ТЕ ПОГЛЕДАМ

Толкова тихо е в твоята стая.
Ти спиш с усмихнато лице.
Но седна ли до тебе - зная -
ще те събуди моето сърце.

Не, няма да те будя, мила.
Навън е мрак и тишина.
Нощта у себе си е скрила
от твойта тиха топлина.

Но нека само те погледам,
тъй, както гледа те луната,
и ще си ида без да вземам
на твоя сън крилата.
 ***

НАШИТЕ НОЩИ

Помниш ли нашите нощи на свещ?
Бяхме тогава най-искрени.
Пламващи устни в допир горещ...
тихо прошепнати истини...

Дълги минути - две слети сърца.
Само луната ни гледаше.
И отразена в две бледи лица,
своя път по небето поемаше.

Помниш ли? Бяхме далеч от света.
Бяхме сами във безкрая.
Нямаше улици, шум, суета -
аз и ти в полутъмната стая.

Как изричахме нежни слова
и се гледахме с погледи влюбени...
Малкият пламък трептеше едва -
всичко бе тъй непринудено...

Хиляди пъти се връщам към тях -
нашите нощи изгубени.
Толкова нощи без теб преживях,
но са - повярвай! - сапунени.
***

НЕ СИ ОТИВАЙ

Не казвай никога - дори да ти се иска,
не казвай " Сбогом". Малък е света.
С теб бяхме нещо повече от близки -
докосна ни с дъха си любовта.

Обърка ни. Признавам си - така е.
Не я допуснахме до нашите сърца,
но тя и днес във въздуха витае,
а ние се държим като деца.

Разделяйки се, себе си ще лъжем,
че всичко е било почти игра,
и ще се питаме дали не бяхме длъжни
да съхраним една запалена искра.

Но кой ще ни отвърне? Самотата?
Или пък вечер празното легло?
Въпросът ще увисне в тишината
и всяко мрачно съмване,
ще е добре дошло.
***

ПРОПУСНАТИ НАЧАЛА

В шепи ли да скрия руменеца на изгрева,
та за утре да имам в аванс?
Щом отворя очи, ще е обедно слънцето
и пропуснат поредния шанс
да го виждам в минути на раждане,
да съм част от началото.
Там, на изток, огньове подклаждани
от ръката на дивен огняр,
избуяват и гаснат в бялото
на деня, незаслужен от мен.

И не е ли животът ни низ от пропуснати,
пропиляни, уви, начала?
Петлите пропяват, а щорите - спуснати,
да ме скрият от началото на деня...
***

АЗ ВЪРВЯ

Нощни улици чакат ме вън.
Мракът в своето царство ме кани.
Топла нощ. Аз вървя като в сън,
над килим от блестящи реклами.

Тихи паркове тръгват към мен
и дърветата махат ми с клони.
Този град е така променен,
с упостели, самотни балкони.

И площадът отдавна е сам.
Тишината се блъска в ушите.
Аз вървя, и вървя все натам,
накъдето ми видят очите.

Нощни улици чакат ме вън.
Мракът в своето царство ме кани,
но очите залепват за сън,
в който гаснат блестящи реклами.
***

ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ!

Какво му трябва на човека?
Труден за качване връх;
непремината още пътека,
по която да тръгне той пръв.

Трябва му Вяра и Бог - вдъхновител.
Истинска Вяра, и истински Бог.
И за да бъде до край победител -
Трябва му чест за залог.

Надежда - преди да потегли нагоре.
Истинска, трайна любов.
Покорил своя връх непокорен -
трябва му жажда за нов. 
***

МОРЕ

Ти липсваш ми, море!
Ти винаги ми липсваш.
с Вълните на прибоя,
с топлината,
с ятата бели гларуси, море,
и с вятъра,
издул до край платната.

Ти липсваш ми, море,
като нежна милувка,
оставена за утре,
но желана.
Като приятел, който да сбере
душата ми, нехайно разпиляна.

Обичам те, море,
от първата ни среща.
Соленият ти дъх ме
 омагьосва.
Ще бъда твой завинаги, море!
В сърцето, като клетва
 ще те нося! 
***

Ще бъда...

На вас, приятели
Ще бъда в мислите ви като лято,
като вечерен бриз, като вълна,
в сърцата ви ще си намеря място
и ще ви давам свойта топлина.
Ще ви обичам, както се обича
приятел, брат, движение и род,
златото в косите на момиче...
Ще бъда с вас и в другия живот.
***

ПРИЗНАНИЕ

Не бързайте напразно да ме хвалите,
че бил съм оптимист и имам дух
и егото ми с приказки да галите –
срамувам се от туй, което чух! Защото лесно е да бъдеш оптимист,
щом друг се гърби с твоите проблеми,
а ти – с перото, върху празен лист,
да се показваш силен и неземен.
Да вдъхваш щедро другиму кураж,
а сам да се превръщаш в готованец.
Волята ми, просто е мираж,
а оптимизма – призрачно имане.
Днес цялото ми мрачно битие
единствено от другите зависи.
Слугуват ми, и аз съм със криле,
а всеки е от силата ми слисан.
Отдавна съм зависим и пасивен,
а чух такива хубави слова,
че срам ме е и няма да го скрия –
красиво е, но аз не съм това.
***

ОБИЧАМ ТЕ!

Обичам те, както се обича живота –
съзнателно и подсъзнателно –
от цялата си душа.
И повече. Обичам те, каквато си,
и каквато не искам да бъдеш.
Когато нощем телата ни
крещят за близост – обичам те!
Когато неочаквано се съмва
и ти ще си тръгнеш с утрото –
обичам те!
Обичам те, заради фактът,
че до мен те има,
когато е далече утрото.
Обсебваш ме, но в мен
дори не тлее съпротива.
Пленник съм на чара ти,
но не искам да се боря
за свободата си –
не ми е нужна тя,
ако те няма.
Обичам те
и затова те ревнувам понякога.
Признавам си, че искам да крещя,
когато съм такъв:
“Не смей да си отидеш
завинаги,
защото съм обречен
до своя край да те обичам!”
***

ПОДАРЪК

Събирах в шепи утринна роса,
да я превърна в бисери красиви,
но ти не вярваш в чудеса
и красотата й се скрива.
Помолих Слънцето, да ти даде
от своята одежда златоткана,
но каза ти, че съм дете
и то зад облаци застана.
Отидох си, за да ти дам
частица щастие, любима.
Ти каза ми, че аз си знам,
Усмихна се и… друг те има.
***

КРИЛА ОТ ЛЮБОВ

Моят свят е, където те има!
Моят дом е, където си ти!
Твойта строгост е моята зима.
Твой подарък са моите дни.
Упорито и дълго те търсих,
без да спра нито миг, нито час.
Слава Богу – открих те навреме.
Есента е далече пред нас.
Тя ще дойде, но още е пролет.
Всичко още е в своя цъфтеж.
Ний сме птици готови за полет
и в очите ни свети копнеж.
А крилата ни – те от любов са.
С тях се реем в простор оит мечти.
Аз към теб! Ти към мен! Тъй се носим,
безтегловни, безплътни почти.
***

КАЖИ, ЛУНА!

Красиво е небето през нощта.
Луната в четири очи се взира
и ни разказва тайнствени неща,
които само влюбени разбират. И двамата сме в нещо като в транс,
и нощната царица ни омайва.
Вълшебни чувства оживяват в нас –
вълшебни нощи мълком обещават.
Кажи, царице, колко ли сърца
във своя златен дом си приютила?
От тази нощ ний твои сме деца.
Владееш ни със чудодейна сила.
А ако някога си иде любовта
и пак към теб за помощ се обърнем,
аз знам, че ще ни кажеш где е тя,
в опразнения дом, за да я върнем.
***


МЕЧТИТЕ

Чудесно е, че сбъдват се мечтите!
Как иначе би имало мечти?
Живецът ни в желанията скрит е
и с тяхната настойчивост пламти. Понякога бленуваме химери
и в нощите, замаяни не спим,
но важно е, че устремно живеем:
готови сме до край да устоим.
И често сме излъгани и жалки,
оплакващи късмета си свидлив.
Каквото да постигнем, все е малко
и всеки късметлия ни е крив.
Но хиляди, милиони са мечтите,
зареждащи ни с жажда за живот!
Отстъпват неуспехите ни, свити.
По мъдри сме. Отново сме на ход.
***

Ако избраното ви е било малко, а това е твърде вероятно, повече може да намерите тук ->

Posted by Alice at 14:46

неделя, април 11, 2010

Виновна! Почти няма филм който да гледам и да не си пиша цитати от него на хвърчащи листчета... хубави мисли, които някога по-късно неочаквано намирам случайно залепили се върху нещо (тетрадка, книга, etc..) и ми дават интересна тема за размисъл, или пък просто ме карат да се усмихна и да продължа със задълженията си... нещата обаче не свършвт до думичките... за къде и без музика... след почти всеки изгледан филм, последва и добавяне на някоя друга песничка от саундтрака към плейлиста... 


"You want a man who will lead you down the beach just so you can discover the feel of sand beneath your feet. You want a guy who will wake you up at dawn bursting to talk to you, can't wait another minute just to find out what you're going to say." - Runaway Bride - Richard Gere

Леонид Афремов - Живопис

Posted by Alice at 17:59

сряда, април 07, 2010