Posted by Alice at 21:57 ч.

събота, януари 16, 2010

Едно от малкото хубави нещица на фейсбук е възможността от време на време да разнообразяваме или обновяваме интересите си в областта на културата и изкуството - било то с невероятен текст и музика, прекрасна фотография, интересна статия, информация за постановка/концерт/друго събитие, абзац от любима книга на приятел, и прочие... колкото и да ми е неприятно да си го призная, следващата извадка я открих именно във фейсбук, но какво пък... понякога не се знае от кой храст ще изкочи заека...хайде да не убъртам повече... предварително само да кажа едно Благодаря на В.

Фернандо Сорентино - Съществува един човек,който има навика да ме бие с чадър по главата


Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата. Точно днес се навършват пет години от деня, в който започна да ме бие с чадър по главата. Отначало не можех да го понасям; сега съм свикнал.
Не знам как се казва. Знам само, че е обикновен човек, със сив костюм, прошарена коса и с незапомняща се физиономия. Срещнах го преди пет години, в една топла утрин. Четях вестник удобно разположен на пейка под сянката на едно дърво в Палермската гора. Изведнъж усетих, че нещо ме потупва по главата. Беше същият човек, който сега, докато пиша тези редове, продължава механично и безразлично да ме бие с чадър по главата.
В онзи момент, се обърнах, изпълнен с негодувание – той продължи да ми нанася удар след удар. Запитах го дали не е луд - никаква реакция. Тогава го заплаших, че ще извикам полицай – изобщо не се стресна, продължи спокойно работата си. Поколебах се, но като видях, че няма намерение да се откъсва от заниманието си, станах и му ударих един юмрук в лицето. Човекът изстена леко и падна на земята. Надигна се веднага, но явно с големи усилия, и пак се залови мълчаливо да ме бие с чадъра по главата. Носът му кървеше и тогава ми стана жал за човека, дори изпитах угризения, че го бях ударил толкова силно. В интерес на истината, човекът изобщо не ме удряше истински с чадъра, по-скоро леко ме потупваше, съвсем безболезнено. Естествено, че дори тези потупвания са безкрайно неприятни. Всички знаем, че когато някоя муха ни кацне на челото, не изпитваме никаква болка – изпитваме досада. Е, онзи чадър беше една огромна муха, която на равни интервали кацаше на главата ми.
Убеден, че пред мен стои истински луд, реших да се махна. Човекът мълчаливо ме последва, без да спира да ме бие. Тогава хукнах да бягам (тук трябва да отбележа, че малко хора могат да се мерят с мен по бързина). Той се втурна да ме преследва в отчаян опит да ми нанесе някой удар. Моят мъчител се задъхваше, задъхваше, задъхваше и пъшкаше толкова, че в един момент си помислих, че ако продължи да тича, скоро ще се строполи мъртъв на място. Затова преминах от бегом в умерен ход. Погледнах го. На лицето му не се четеше ни благодарност, ни укор. Само продължаваше да ме бие с чадър по главата. Хрумна ми да отида в участъка и да кажа: “Господин полицай, този човек ме бие с чадър по главата.” Безпрецедентно. Полицаят щеше да ме изгледа подозрително, да ми поиска документите, да почне да ми задава неудобни въпроси, а накрая нищо чудно и да ме арестува.
Сметнах, че май най-добре е да си ходя вкъщи. Взех автобус 67. Той, без да спира да ме бие, се качи след мен. Седнах на първата седалка. Той застана прав до мен – с лявата ръка се държеше за лоста, с дясната неумолимо размахваше чадъра. Отначало пътниците само се споглеждаха и подсмихваха. Шофьорът взе да ни наблюдава в огледалото. Постепенно смехът на хората прерасна в кикот, кикот гръмък и нескончаем. Аз, от срам, пламтях като божур. Моят преследвач, явно много над тези неща, продължаваше да удря.
Слязох, слязохме, на Пасифико, на моста. Вървяхме по булевард Санта Фе. Всички се обръщаха и ни зяпаха глупаво. Идеше ми да им кресна: “Какво сте ни зяпнали, тъпаци такива? Да не би никога да не сте виждали да бият някого с чадър по главата?” Но се сетих, че в действителност едва ли някога са виждали такова чудо. Пет-шест деца тръгнаха след нас, надавайки бесни крясъци.
Но аз имах план. Щом стигнех у дома, щях ловко да му затръшна вратата под носа. Не успях – той ме изпревари, с твърда ръка сграбчи дръжката, понапъна се и влезе с мен.
Оттогава не е спирал да ме бие с чадъра по главата. Доколкото ми е известно, никога не е спал и нищо не е ял. Стига му това, че ме бие. Навсякъде е с мен, дори в най-интимните моменти. Спомням си, че в началото ударите ми пречеха да заспя; сега си мисля, че без тях би ми било невъзможно да спя.
Така или иначе, отношенията ни не винаги са били добри. Колко пъти и как ли не съм го молил да ми обясни поведението си. Напразно – безмълвно продължаваше да ме бие с чадъра по главата. Неведнъж съм го удрял с юмрук, ритал съм го и , Господ да ми прости, дори съм му посягал с чадър. Той приемаше ударите кротко, приемаше ги просто като част от работата си. И това е именно най-изумителната черта на неговата личност – тази спокойна увереност в делото, тази липса на омраза. Накратко, убеждението, че изпълнява тайна и висша мисия.
Въпреки липсата на физиологични нужди, знам, че, когато го удрям, изпитва болка, знам, че е слаб, че е смъртен. Знам също, че един куршум би ме освободил от него. Само не знам за кого трябва да е куршума – за него или за мен. Чудя се и дали, когато и двамата вече сме мъртви, няма да продължава да ме бие с чадър по главата. Както и да е, цялото това умуване е безполезно – признавам, че не съм способен да го убия, нито да се самоубия.
От друга страна, наскоро разбрах, че не бих могъл да живея без неговите удари. Сега, все по-често, ме гризе едно предчувствие. Нова мъка ме гнети, гнети ме мисълта, че може би точно, когато най-много се нуждая от него, този човек ще си тръгне и повече не ще изпитам онези нежни потупвания с чадъра, благодарение на които спях така дълбоко.