Христо Фотев... За морето

Posted by Alice at 15:05 ч.

четвъртък, юли 02, 2009

Острова - на залива закрила,
строга и любовна светлина.
Не скалите - неговата сила -
вашите човешки имена.
И света когато акустира в
пристаните на града - помни
всичко туй което не умира
и живее в кратките ни дни.
Тук между небето и водата
по-солена от сълза вода
всички ни сродява - свободата -
Вашата прекрасна свобода.

**********************

"Измислица ли е морето?"


Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте и на проститутките
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!

Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките-
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето...
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!

Не е измислица морето
и щастието съществува!

*****************

"Ний тръгнахме"

Ний тръгнахме - изпратени от чайки
с неуморими празнични крила...
Целувката на нежните ни майки -
как свети тя по нашите чела.
Бащите ни благословиха - с чиста
прегръдка до самото си сърце!
И в тая зала - силата лъчиста
да звучи - на техните ръце.
Щастливи - и обичани - летяхме!
Ний прекосихме цялата страна!
Къде не бяхме ний - и ний видяхме
морето как заспива в планина!
А тя се казва Странджа! Там е жива
там още се създава песента.
И месеца - най-ясния - извива
отново - блясъка си над света.
Живота на душата там ще блика -
на майки и бащи - и да искри
над преспите - зелена зеленика
под хиляди прозорци - и врати.
Ний тръгнахме. Видяхме как зърното
във нивите - сънува класове.
И как расте - видяхме ний живота
на риби - на гроздове - плодове.

Аз и морето

Posted by Alice at 14:54 ч.


Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.
(Петя Дубарова)