Привечер... слънцето вече почти се скрива зад хълма, а последните му лъчи нежно огряват морската шир... вълните нежно плискат стъпалата ми, едва забележими стъпки остават по мекия пясък зад мен... самичка вървя и си размишлявам... пясък, вълни и вече едва забележими слънчеви лъчи, сама и щастлива... нима е възможно?!... наоколо влюбени двойки също бавно и с наслада се разхождат по пясъка, от време на време някоя от тях учтиво ме моли да ги снимам... може би с надеждата снимката да съхрани споделеното им щастие... знам ли... някак си всичко е така спокойно и красиво, а аз не мога да спра да се усмихвам... много странен е живота... казват, че споделеното щастие винаги се удвоява или умножава по ен на брой пъти... казват и че споделеното щастие винаги е по-дълготрайно... хммм странно... може и да е така, знам ли, дори сигурно наистина е така... но питам се , човек не може ли да е щастлив и когато няма любим човек до себе си... нима това пречи да продължиш с бодра крачка напред, следвайки мечтите си?! Нима ставаш по-слаб ?! или може би по-нещастен?! А може би когато си сам не можеш да се усмихваш?! Хммм наистина не знам наистина... но пък не ми пречи да опитам... вече почти стигнах края на бреговата линия... обърнах се назад, вълните вече бяха заличили всичките ми стъпки, както може би настоящето заличава всички трудности и неприятни неща от миналото, всички негативни мисли и случки ... а както се твърди във физиката или астрономията по-точно ( моля физиците да не критикуват) „дори момента в който правя следващата си крачка вече е в миналото” ... (това беше свързано с теориите за скоростта на светлината и т.н.... но както казах не съм чак толкова наясно с материята на физиката/астрономията, така че без коментар относно абсолютно точната формулировка на теорията, важна в случая е идеята...) до къде бях стигнала... ааа да... изхождайки от физичните теорий... следва, че в настоящето няма смисъл, нито логика да сме нещастни... както и морските песъчинки из под мойте стъпки, бързо изплуват и се връщат на мястото си , така и ние трябва да изплуваме над всичко, с високо вдигната глава ( е не прекалено високо де) и най-вече с усмивка на лице... тръгнах да изкачвам стъпалата на плажа, но нещо сякаш не ми даваше да се върна обратно към тълпата... свалих сандалите си и седнах на мекия пясък.... замисляли ли сте се, колко голямо щастие могат да ви доставят малките неща... точно онези песъчинки в ежедневието ви, които често дори не забелязвате или подминавате с лека ръка?!... още не беше достатъчно тъмно, така че грабнах фотоапарата и се опитах да запечатам щастието в различните му форми и превъплащания...не знам колко обаче успях, защото насладата не мога да опиша дори с думи, съмнявам се и снимките да са достатъчни... слънчеви лъчи вече почти нямаше, ала сякаш усещах все още топлотата им... заслушах се в шума на вълните... загледах минаващите наоколо двойки, малки дечица с майките си... чайки и гларуси прехвърчаха в небето... лек бриз развяваше спусната ми коса, и сякаш се опитваше да отвее леко вятърничавите ми мисли (ала май не успя)...далеч в морето се виждаха светлините на кораб, плавно изчезващ от погледа ми... на няколко крачки в страни възрастна художничка се опитваше да запечата по свои начин всичката тази красота... вече мисля че знам от къде великите композитори, художници и всякакви творци създават най-великите си творби ... просто успяват да осъзнаят завладяващата сила на всички малки неща... и не е от значение дали си сам или не си... дали си на брега на морето или пък в града... дали си малък или голям... мъж или жена... единственото, което има значение е да намериш щастие и вдъхновение да продължиш, дори в онова, което най-малко подозираш... а щастието често пъти е заразно и навярно всяка една твоя сърдечна усмивка ще помогне на някой непознат също да намери неговото щастие...