100 парченца от мен

Posted by Alice at 16:46 ч.

сряда, март 31, 2010

Когато преди малко повече от година ме убедиха да си направя блог, си мислех че и това ще е от онези регистрации, които днес ги ползвам, а утре вече дори съм забравила, че имам... оказа се обаче доста интересна и приятна дейност... малко по-малко започнах да разбирам какво реално намират хората във всички форми на изкуството (не, далеч не твърдя, че това моето е изкуство... дори е на светлинни години от такова)... оказа се обаче, че няма по-простичък и лесен начин да изразиш себе си, да излееш под някакъв начин всички позитивни, негативни или каквито и да са други емоции и идеи, които иначе само се пречкат в мислите ти, не ти дават мира, или пък понякога ти пречат да продължиш напред... рисувайки, пеейки, пишейки, творейки всеки от нас намира най-краткия път да покаже истинското си аз, но скрито зад някаква маска ...(не, не е от онези маски, които целят постигането заблуда, която никога да не бъде разкрита... тук няма заблуди, само истини под формата на символи и метафори, цветове и рисунъци, ноти и тонове...) , както казва Хорхе Букай "Аз съм аз, а езикът е моята маска." ... и всеки може да разбере какво има под маската стига да разбира и чувства със сърцето си езикът, на който говоря...
... година по-късно за първи път препрочетох всичко, написано с или без повод... 100 разбъркани парченца от пъзел... 100 парченца от мен... пъстри, мрачни, многословни, символични, обикновени, със странни форми, малки и големи, но всичките истински... опитах се да наредя пъзела, ала се оказа невъзможно... просто липсваха части, колко точно - нямам представа, но струва ми се, че колкото и да се увеличава броят на намерените парченца, винаги ще има такива, които чакат да бъдат намерени... казано простичко всеки от нас постоянно има какво да научи за себе си, постоянно има и какво да разкрием пред и за околните... още по-хубаво е когато не гледаме на научаването като задължение, а напротив - развлечение, което вършим с удоволствие, събирайки и подреждайки праченцата на собствения си пъзел или на тези на близките, приятелите, познатите ни...

Усмихнато

Posted by Alice at 20:10 ч.

неделя, март 28, 2010


 Усилие, хайде още едно, бетонени стени, главоболие, черно, кафе, много кафе, последно усилие, няколко крачки и вече съм извън каменната сграда, край…

Слънцето гали бузите ми и заслепява очите ми, вятъра си играе с косата ми и я разпилява във всевъзможни посоки, крачките ми са бавни, спокойни, сякаш стъпвам по облаци, меки и розови, потъвам в тях и се усмихвам… качвам се в автобуса, препълнен както винаги, но този път това не ми пречи, напротив… за първи път го намирам за интересно… вече далеч от ежедневните си мисли и задачи, вместо да гледам страниците на тефтера си да търся кое е следващото в програмата, сега гледам хората, около мен - млади, възрастни, тъжни, влюбени, замислени, интересни, нервни, спокойни, бързащи, усмихващи се… казано с една дума - пъстроцветни… да, толкова много цветове и то в един единствен автобус… никога не си го забелязвал/а нали?! или може би си, но ти се случва прекалено рядко?! Следващият път опитай ;) …

Слизам от автобуса и се запътвам към мястото на срещата… докато чакам се усещам, че продължавам неумишлено да наблюдавам онова, което ме заобикаля … живо, интересно и цветно, сякаш слънцето и пролетния въздух са направили всичко една идея по-щастливо, дори онези стари намусени лелки, седящи по пейките в парка, в очакване да се появи нова "жертва", която да обсъдят… следобяда продължава…

Разходки, разговори, кафе, книги, дрехи, бразилска музика, шоколад, усмивки и още повече приказки… слушах, говорих, наблюдавах, бях щастлива… докато се обърна, сякаш за миг, и вече слънце нямаше, беше заменено от любимите ми светлини на града и прохладен вечерен въздух…. разговорите и разходката в компанията на двойка влюбени приятели продължаваха… от време на време те спираха малко зад мен, вперили очи и наслаждавайки се един на друг… аз пък унесено крачех напред, пленена от пролетния въздух, светлините и музиката на един джаз изпълнител, свирещ на моста на влюбените… сама, с двама влюбени на крачка зад мен, на моста, който сигурно е бил свидетел на най-много любовни срещи, аз се усмихвах… "колко ли хора са имали шанса да попаднат в подобна магична приказка?!" - си мислех… "може би много, но дали всички са го осъзнавали и са му се наслаждавали?!" - надали. … доказателство за това бяха думите на приятелката ми "не знам познавам ли друг такъв романтик като теб, който да обръща внимание на такива малки детайли, и дори да е щастлив, благодарение на тях"… аз също май не познавам, но все си мисля, че не може всички да са забравили за красотата на малките неща… знам, че преди време пак бях писала за тези дребни, но толкова важни елементи на живота ни, които обикновено пропускаме… сега неслучайно пак се връщам на тях, защото все по-често се убеждавам как всички са ги забравили, бързайки, работейки, мислейки, борейки се да постигнат нещо, което в идеалите им е равно на щастие, а в действително е далече от него… затова... спри за малко и просто се огледай... не, не се притеснявай целите и задълженията ти пак са си тук, чакат те... но защо пък просто не се опиташ да ги реализираш, като междувременно не пропускаш истински важното... лесно е, трудното е да се убедиш, че трябва да опиташ... ;)

Posted by Alice at 13:58 ч.


Честит празник, мили цветя ! :о)
  Бъдете слънчеви и усмихнати, бъдете цветни и обичани, успяващи и подкрепяни, нежни и желани :)

... неизречено ...

Posted by Alice at 23:39 ч.

четвъртък, март 25, 2010

Необичаен час… един телефонен звън и безброй удари на сърцето… лошо предчувствие, реализирано само след миг… сълзи и… мълчание, празнота, липса…
"Довиждане!" не можах да кажа, за последен път да стисна ръката ти, и да се се взра в лицето ти - издълбано от годините и опита, съхранило спомените от младостта ти, и изпъстрено с цялата палитра преживявания и чувства от различни етапи на живота ти…
Признавам, не винаги разбирах философията ти… понякога дори и не се стараех да я разбера, а сега ми се иска да можех или поне да те бях помолила сам да ми я обясниш, а вече е късно за това…

(48 часа по-късно… )
Още е празно и глухо, а наоколо има толкова много хора… пристъпват на пръсти, сякаш за да не те събудят, а нима не знаят, че това е невъзможно… търсят те, а очите им забодени са в пода, сякаш не искат да те намерят… а, аз ли?!… и аз стоя сред тях, не стъпвам на пръсти, нито гледам в пода… гледам към теб и не искам да повярвам, че е възможно, мечтая всичко да е просто лош сън и точно ти да можеш да ме събудиш и да кажеш, че всичко е наред…

(още няколко минути по-късно… )
Стискам шепа пръст в ръката си и не искам, не мога да я хвърля… никога не съм мислила, че ще бъде толкова трудно… а нима, е лесно, да се сложи последната точка на нечий житейски роман… песъчинките се бунтуват, като затворници измежду пръстите ми, да бъдат пуснати на свобода… мислите ми обаче все още не могат да се преборят с решетките на колебанието и нежеланието да повярват… все едно "лошият сън" продължава… миг, два, три… в следващия чувам шепнещия глас на татко "Хайде, всичко свърши! Време е да тръгваме, пусни пръстта където и е мястото!"… дори и след думите продължавам да сънувам, по-точно да мечтая да беше сън… още няколко секунди… събирам смелост да хвърля шепата пръст, да сложа иначе казано последната точка…. думи вече няма… .

(късно вечерта…)
Стоя под душа и се надявам водата да може да отмие всички кални, черни, прашни емоции… уви, невъзможно е… може би само времето е способно на такива чудеса, ала и това не е съвсем сигурно… казват, можело да лекува, да трие, да отмива, рисува с нови ярки багри… може би е така, знам ли… но колкото и нови багри и образи да добавям в живота си, аз няма да мога да изтрия теб…

GRAMMY 2010 - Breathtaking ;)

Posted by Alice at 15:15 ч.

неделя, март 21, 2010

 Вчера бяха връчени ежегодните музикални награди - "Грами".... номинирани, наградени, купища звезден прах и спиращи дъха изпълнения... 



Posted by Alice at 21:29 ч.

петък, март 19, 2010



"Хип-хип, ура! Аз виждам неща, които другите не виждат. Моите рентгенови очи проникват навсякъде. На улицата, в трамвая, в градината… От известно време наблюдавам едно необикновено явление. Някои от хората, които срещам нямат никакъв мозък в главите си… Главите на всички са празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!…" (Светослав Минков - "Дамата с рентгеновите очи")

…Живот, хора, постъпки и толкова много прозрачност…. заобикаля те, задушава те, не ти дава мира…
Когато като малка четях за дамата с ренгенови очи, която вижда всичко, тайничко си мечтаех и аз да мога да го направя… мислех си, че би било невероятно да мога да разпознавам истинската същност на хората… да мога с лекота да надниквам из под чуждите маски и да откривам малкото истина, скрита там…
Всеки човек обаче расте и всичко се променя… малко по малко осъзнаваш, че не са ти необходими рентгенови очи, за да откриеш, онова, което се крие под повърхността… красиво, уродливо, галещо с нежно перо чувствата, пробождащо сърцето с остър нож, каращо те да се усмихваш или плачеш с часове… то е такова, каквото е - лесно прозримо и истинско! Има случаи, когато прозрачността на хорските души и намерения е сложна, мътна, прашна, прикрита умело с грим и/или лъжи… тогава наблюдаваш, почистваш внимателно детайлите, търсиш собствени рентгенови очила, обсебен от идеята да откриеш няколко капки истина, които да утолят жаждата на мислите ти, заблуждавани не веднъж с пустинни миражи… . Не всичко обаче е толкова трудно за разгадаване… има ги и обратните ситуации, когато сякаш живееш в стъклена реалност, а стъклото е тъй прозрачно и чупливо… хората около теб, въодушевени от идеята да те заблудят, си мислят че крият действията си зад достатъчно големи и плътни паравани, а те всъщност са направени от стъкло….прозрачно, толкова прозрачно... колкото повече наблюдаваш, толкова повече не искаш да повярваш, че всичко е толкова лесно прозримо, но не може и да бъде друго, още повече когато не го виждаш за първи път... сякаш има всеобщоизвестни „тайни” модели на заблудата, които всеки мисли, че открива и използва за първи път и никой няма да може да разбере прозрачността и същността на намеренията му... Е, чувствай/те се разкрит/и! ...  нищо лесно или използвано повече от веднъж  не може да бъде достатъчно ефикасно, още повече когато става въпрос за замаскиране на намерения... 
Искаш “ретгенови очи” – имаш ги, и сега какво?!  Вариантите са много, а правилният не може да бъде дефиниран...  можеш да продължиш да гледаш през стъклото, но все пак да заблуждаваш околните, че не виждаш нищо... можеш да заблуждаваш себе си, че стъклото е изкривено и реалността е друга... а защо не, и да удариш с юмрук в сърцевината на лъжата и да разбиеш всичко на толкова много и дребни парченца, че никога да не могат да бъдат събрани,  а дори и да бъдат скрепени някак си, нищо никога не би било същото... . кой вариант е правилен?... не знаеш , нали?! ... така си и знаех... аз също не знам... защо вместо да търсим варианти за справяне с прозрачността, не се опитваме да не допускаме появата и?... защо вместо нелепо прозрачни, не се опитваме да бъдем просто искрени?!... да, истината може да е болезнена, първоначално неприемлива, а защо не и грозна, но каквато и да е ще си бъде истина, далеч по-красива от една гротескова прозрачност...  куп разпиляни искрени думи винаги са за предпочитане пред купчина парчета от нещо, което някога е било хубаво, а в настоящия момент просто чака да бъде хвърлено при останалата част ненужни боклуци, останали от разни моменти в живота ти... остава само едно –  изборът…  ти си на ход ;)

Color My World

Posted by Alice at 21:20 ч.


Everybody needs affection
Looking for a deep connection
So put a little bit of love in my life today
Everybody needs some shelter
Spend a little time together
Come into my arms
Let them tell you what I want to say

Color my world
Draw on my heart
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

I've had enough of not believing
Living life without a meaning
I want something real and I feel it when I'm next to you
Let's put out some love and devotion
Window to my hearts emotion
Til the very end
Its the place Im gonna keep you in, yeah yeah yeah yeah

Color my world
Draw on my heart
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

Let's make a world for you and me
That were never gonna leave, yea
Color my world
Why wont you color my world
Draw on my heart, yeah
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul (write on my soul)
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

Ooooh ooooh, oooooh ooooh ooh
Wont you do it
Wont you color my world
Ooooh ooooh, oooooh ooooh ooh
Use every word you've ever heard
To color my world

Everybody needs affection
Looking for a deep connection
Oh, color my world 


(...by Backstreet Boys)

Понеделнишко - уроци по маркетинг ;о)

Posted by Alice at 17:13 ч.

понеделник, март 15, 2010

 И така началото на новата седмица е, на стреса и купищата задачки също... слънцето грее, а вие навярно вече бързате за работа нервно прелиствайки страниците на тефтера си, за да видите кое по-напред трябва да свършите... моля спрете за секунда и хвърлете един поглед на следващите редове, пък седмицата може да стане и една идея по слънчева и усмихната ;) Хубава нова седмица :о) Усмивки



Какво е маркетинг?

На парти виждате красив млад мъж. Отивате при него и му казвате: „Аз съм фантастична в леглото." Това е директен маркетинг.

Вие сте на парти с приятели и виждате красив млад мъж. Един от вашите приятели отива при него, сочейки към вас, и казва: „Тя е фантастична в леглото." Това е реклама.

На парти виждате красив млад мъж. Отивате при него и искате телефонния му номер. На следващия ден му звъните и казвате: „Здравей. Аз съм фантастична в леглото." Това е телемаркетинг.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Поизправяте се, оправяте тоалета си и пристъпвате бавно към него. Сипвате му чаша питие, подавате му я и с репликата „Може ли?" изглаждате гънките по неговата вратовръзка, докосвайки леко с тяло ръката му. След което небрежно подхвърляте: „Между другото, аз съм фантастична в леглото." Това е PR.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Той се приближава към вас и казва: „Чух, че сте фантастична в леглото." Това е разпознаване на марката.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Убеждавате го да се прибере вкъщи с вашата приятелка. Това е представител по продажбите.

Вашата приятелка не може да го задоволи, така че се обажда на вас. Това е техническа поддръжка.

Вие сте на път към организирано парти, когато осъзнавате, че в къщите, покрай които минавате, би трябвало да има красиви млади мъже. И така, покатервате се на покрива на една от тях, установявате се в центъра му и изкрещявате с пълно гърло: „Аз съм фантастична в леглото!" Това е спам.

Сиво

Posted by Alice at 0:25 ч.


Няма ги крайностите… няма го бялото, и черното също, липсват пъстрите цветове, няма ги усмивките по устните ти, но и сълзи липсват в очите ти, любов няма, омраза липсва също, храната не е нито сладка, далеч не е и солена, не можеш да мълчиш, но и нямаш сила да извикаш силно мислите си на глас… всичко в ежедневието ти е просто сиво...
СИВО… сякаш някой непознат е откраднал всички цветове от мислите, чувствата,живота, сърцето ти и оставил само сивото…
СИВО като непрогледната мъгла, която те обгръща по средата на пътя към това което искаш, и объркан и изгубен в нея забравяш кой си, какви са били чувствата ти и целта ти…
СИВО като праха, която се трупа по старата ти кутия със спомени, скрита някъде на тавана, и под пластове сиви прашинки хубавите спомени вече са избледнели, копнежите и тях почти не можеш да откриеш…
СИВО като косите на жената, която седеше срещу теб в автобуса, небрежно отпуснати и неусетили игривия нрав на притежателката си преди години…
СИВО като решетките и стените на затвор, в който не знаеш защо си попаднал, нито кога и как ще излезеш от него…
Да, просто сиво… безчувствено, безлично, без вкус и аромат… обгръща те и оставаш безсилен, но с едничката надежда, че в следващият момент ще се намери някой, който да добави цвят - бял, черен, пъстър, и да заличи сивотата.

Из старите ми тетрадки - част 2

Posted by Alice at 18:53 ч.

събота, март 06, 2010

Понякога пиша и нямам смелостта да покажа думите си на яве, друг път просто пък не харесвам написаното... случва се... с времето обаче, някои думи "отлежават" и добиват смисъл, други чар, трети пък вече не се колебая гласно да изрека... следващите, писани преди има няма половин година, може би отговарят на трите, или на нито едно, реши ти...


Улицата беше пуста, в далечината примигваха едвам доловимо фарове на коли, беше тихо… с бързи стъпки все повече се приближавах към уреченото място, ала там не се виждаше никой… чувах ускорените стъпки на токчетата си, които сякаш се надпреварваха с ударите на сърцето ми… и ето… токчетата спряха, ала туптенето само се засилваше, подкрепяно от мислите - хаотични и безбройни, които се опитваха да предвидят всеки жест, усмивка, реплика…. ала колко наивно беше да се вярва, че е възможно това… още повече след толкова много време…. минаваше вече уговореният час, а от Него нямаше и следа… нетърпеливо се взирах във всеки, задаващ се отдалече минувач, с мъничката надежда да видя познатия силует и онази, типична за него походка… не минаха и няколко секунди и ето… или по-точно - и сега какво?… прегръдка за дълго отлагано "здравей!"… усмивки (глуповати, искрени, неконтролируеми)… безсмислени думи (или поне такива звучаха първоначално)… шеги… и безспирни опити да бъде уравновесен пулса… скоро и това стана, но за сметка глуповатото чувство на ученик, преживяващ първите трепети в живота си, упорито си седеше… а всъщност, нищо не беше първо…. шегите си бяха същите, като от преди време… историите, подобни, само че се отнасяха за нови хора… усмивките както и преди бяха в изобилие… и все пак го имаше онова странно чувство, когато правиш нещо за първи път, когато за първи път събираш смелост да се хвърлиш в неизвестното… може би защото различните бяхме ние… събрани отново на едно място, на милиметри един от друг… след толкова време …





Аз

Posted by Alice at 3:13 ч.

сряда, март 03, 2010


Букети от думи имам много, ала някои са с бодли -
остри, иронични и пипнеш ли ги може да боли.
Като пролет обичам да съм жива, ароматна, цветна, цвежа,
но не винаги успявам да реализирам с лекота стремежа.
Палитри пъстроцветни имам, и с багри обичам да рисувам всеки миг, 
но и черно в себе си аз пазя, защото мога не само силно да обичам, но и да мразя.
Понякога съм лято - жарка, наивна и игрива, като морските вълни, 
ала и солена и опасна като тях мога да съм, ако не внимаваш ти.
Усмивки обичам с пълни шепи да раздавам, а пак сив и мрачен остава си света, 
когато няма кой в късна вечер и на мен да даде усмивката една.
И сладки са мечтите ми, със захар посипан е всеки миг, 
винаги искам от шоколад да е направен всеки стих.
Друг път като есен съм дъждовна, мрачна и непредвидлива,                                                 
бури свои имам и забравям да съм все тъй приказлива.
Ароматно кафе съм, силно и горещо, ала и горчива мога да съм, 
направиш ли погрешно нещо.
Обичам в облаците да летя и въздушни кули там да си строя.
Да, и падания често има, но за всичко мисля има си причина.
И зима има, от нея не се различавам аз.  
Чиста и невинна като стежинка мога да съм,                                                       
но и да излъчвам студ, тъга и мраз.
Пак думи много казах и ето един срещу друг сме ти и аз, и репликите вече са ненужни,             
ти научи всичко, тишината само чрез погледите шепне с тих и нежен глас.

Posted by Alice at 17:17 ч.

вторник, март 02, 2010

Думите са толкова важни, а ние явно забравили сме какво значат,
нехайно мислите ни от странни в по-странни реплики свикнали са да прескачат.
Реклами, снимки, игри и котки невидимки.
Аз се смея, ти мълчиш или по странен начин опитваш се да противоречиш.
Усмивки, фрази остроумни и мислим си, че в тях липсват всякакви преструвки.
Идеята ти, знам я, тя е ясна, а отдалечеността ми pyk e повече от опасна.
Нощ, звезди и далечни градски светлини, романтизмът ми е толкова неизчерпваем, и затова ти далеч не можеш да бъдеш просто случаен.
И разговорите продължават, безкрайно думите редят се, а все така не искам с теб да ме сближават, напразни надежди да ти дават.

Posted by Alice at 0:50 ч.

понеделник, март 01, 2010

Честита Баба Марта! На усмивки не бъдете пестеливи, бъдете здрави, обичани, щастливи!  :о)