Усмихнато

 Усилие, хайде още едно, бетонени стени, главоболие, черно, кафе, много кафе, последно усилие, няколко крачки и вече съм извън каменната сграда, край…

Слънцето гали бузите ми и заслепява очите ми, вятъра си играе с косата ми и я разпилява във всевъзможни посоки, крачките ми са бавни, спокойни, сякаш стъпвам по облаци, меки и розови, потъвам в тях и се усмихвам… качвам се в автобуса, препълнен както винаги, но този път това не ми пречи, напротив… за първи път го намирам за интересно… вече далеч от ежедневните си мисли и задачи, вместо да гледам страниците на тефтера си да търся кое е следващото в програмата, сега гледам хората, около мен - млади, възрастни, тъжни, влюбени, замислени, интересни, нервни, спокойни, бързащи, усмихващи се… казано с една дума - пъстроцветни… да, толкова много цветове и то в един единствен автобус… никога не си го забелязвал/а нали?! или може би си, но ти се случва прекалено рядко?! Следващият път опитай ;) …

Слизам от автобуса и се запътвам към мястото на срещата… докато чакам се усещам, че продължавам неумишлено да наблюдавам онова, което ме заобикаля … живо, интересно и цветно, сякаш слънцето и пролетния въздух са направили всичко една идея по-щастливо, дори онези стари намусени лелки, седящи по пейките в парка, в очакване да се появи нова "жертва", която да обсъдят… следобяда продължава…

Разходки, разговори, кафе, книги, дрехи, бразилска музика, шоколад, усмивки и още повече приказки… слушах, говорих, наблюдавах, бях щастлива… докато се обърна, сякаш за миг, и вече слънце нямаше, беше заменено от любимите ми светлини на града и прохладен вечерен въздух…. разговорите и разходката в компанията на двойка влюбени приятели продължаваха… от време на време те спираха малко зад мен, вперили очи и наслаждавайки се един на друг… аз пък унесено крачех напред, пленена от пролетния въздух, светлините и музиката на един джаз изпълнител, свирещ на моста на влюбените… сама, с двама влюбени на крачка зад мен, на моста, който сигурно е бил свидетел на най-много любовни срещи, аз се усмихвах… "колко ли хора са имали шанса да попаднат в подобна магична приказка?!" - си мислех… "може би много, но дали всички са го осъзнавали и са му се наслаждавали?!" - надали. … доказателство за това бяха думите на приятелката ми "не знам познавам ли друг такъв романтик като теб, който да обръща внимание на такива малки детайли, и дори да е щастлив, благодарение на тях"… аз също май не познавам, но все си мисля, че не може всички да са забравили за красотата на малките неща… знам, че преди време пак бях писала за тези дребни, но толкова важни елементи на живота ни, които обикновено пропускаме… сега неслучайно пак се връщам на тях, защото все по-често се убеждавам как всички са ги забравили, бързайки, работейки, мислейки, борейки се да постигнат нещо, което в идеалите им е равно на щастие, а в действително е далече от него… затова... спри за малко и просто се огледай... не, не се притеснявай целите и задълженията ти пак са си тук, чакат те... но защо пък просто не се опиташ да ги реализираш, като междувременно не пропускаш истински важното... лесно е, трудното е да се убедиш, че трябва да опиташ... ;)