Липсва тук сега прегръдката твоя, 

в която да се сгуша и да знам, че 

дори за миг ти си мой и аз съм твоя.

Липсват, не на шега, ласките ти,

рошещи къдравата ми коса,

когато вечер замечтани гледаме звездите

и падат върху нас първите капчици пролетна роса.

Липсват очите ти, 

вперили се замечтано в моите,

без първо те да срещат двойната електронна стена, 

деляща и свързваща ни сега.

Липсват устните ти, 

пътеществащи по поруменелите ми страни

и срещащи моите, за да ми докажеш пак,

че искаш ме и чувствата ти, никой с нищо не може да сравни.

Липсва шумът на стъпките ти,

когато сама в парка се разхождам и мисля

колко хубаво би било просто да

вървяхме заедно, хванати за ръка.

Липсва не друго, а самият ти,

тук до мен застанал, 

без да има нужда от думи,

полети и бавно нижещи се дни.