Всички под един или друг повод сме попадали на онези чаровни, най-често черно-бели снимки на деца, снимани в пози и ситуации и пози, типични за възрастните... на мен лично подобен тип фотография ми действа усмихващо, а предполагам и на повечето от вас също... :о) Но замисляли ли сте се кой стой зад тези усмивки?!... аз лично не бях докато по случайност не попаднах на информация и материали на фотографа Ким Андерсън... да, точно той е виновникът за всички тези запечатващи се за дълго в съзнанието ни образи... а кой всъщност е той?
Ким Андерсън е европеец истинското име не когото е Bertram Bahner, в началото на своята кариера започва като фотограф за различни рекламни и модни агенции. Интересът му към детската фотография се пробужда докато наблюдава малката си дъщеря Никол да играе с приятелите си. Днес именно този първоначален интерес е превърнал Андерсън в един от най-известни световни фотографи. Като негов запазен почерк може да се определи черно-бялата фотография с открояващи се един или няколко ярки цветни елемента, а децата запечатани във фотографиите му най-вече носят аксесоари и са снимани в ситуации, присъщи по-скоро за възрастните, но за разлика от възрастните притежават една неподправена невинност и чар, на които рядко някой може да устои. Друго много характерно за работата на Андерсън е фактът, че той я върши с помощта на цялото си семейство - своята жена и двете си деца (момче и момиче), които като малки много често са били модели на своя баща.
Сам да си пречиш да бъдеш щастлив... или... да се самозалъгваш че не можеш да бъдеш щастлив, че вечно нещо ти пречи да намериш щастието, любовта, успеха... накратко казано - Да бъдеш СЛЯП!... заслепен от блещукащите на светлинни години от теб звезди, които само си въобразяваш че един ден ще достигнеш или че изобщо съществуват, а дори в момента, в който гледаш светлината им, те вече са изгаснали преди много години... вече не съществуват... дори и да твърдите, че такива заблуди са ви чужди, се съмнявам че ако дори и за миг си позволите да бъдете честни със себе си, ще продължавате да твърдите, че почти никога не попадате в капана на собствените си "безкрайни хоризонти" и "далекогледство"... за съжаление обаче в действителност точно взирането в далечината, в бъдещето, в идеалните характеристики на щастието, любовта, успеха ни прави толкова безкрайно късогледи и обременени, че сами несъзнателно ограничаваме собствените си възможности и собственото си щастие до никому недостатъчен минимум...интересното е че вместо да намерим най-добрия начин да превърнем минимума в максимум, ние точно обратното - продължаваме да го намаляваме, да ограничаваме себе си и възможностите си, да преследваме и да бъдем заслепени от илюзорните проблясъци на отдавна угасналите звезди... до кога?!... още ден, два, година, десет, завинаги?!... отговорът е лесен - до тогава докато не решим най-после да преосмислим и променим начинът, по който възприемаме и се справяме заобикалящата ни действителност
... в един от любимите ми цитати се казва :"Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто успяват да извлекат най-доброто от онова, което ги заобикаля!"
...и наистина най-често най-добрата стратегия се оказва колкото се може по-често да се научим да спираме да гледаме в далечината пред или зад нас, да спрем да се подчиняваме на изтъркани стереотипи описващи идеалния свят, в който ние сме намерили идеалната си половинка, имаме най-идеалната работа и сме "идеално щастливи"... дори самото словосъчетание "идеално щастливи" не звучи правилно и на място... може би просто, защото можем да бъдем щастливи, наслаждавайки се на безбройните не толкова грандиозни и бавни крачки, които всеки ден правим, усъвършенсвайки себе си... позволявайки си да се радваме на хубавите и истински жестове, които правят за нас "не толкова идеалните" хора, с които общуваме, живеем, работим, които ни уважават, харесват или просто се радват, когато са в нашата компания... разширявайки настоящите си хоризонти за непрестанно появяващите се възможности, щастливи случайности, истинските и неподправени жестове, които не служат като изящно изваяни маски на фалшиви хора и намерения... оценявайки и усмихвайки се повече пред "не толкова идеалните" настоящи възможности, защото много често зад привидно прашната, не толкова идеална или странна повърхност успяваме да открием ценности, многократно надминаващи дори "недостижимия ни идеал"... извличайки най-доброто от всичко, което ни заобикаля...
There is no contemplating
it's all negotiating
It makes no sense what we've become
there are no words to explain
it's all just bugs and aeroplanes
we stretch but we can't even reach
they talk about our present
the past and almost everything
before they never even tried
but I can't find the answers
to all the questions inside
some things just are the way they are
but tonight it's all
an ever lasting out of here
the kind that makes my story disappear
tonight it's everything I'll ever need to know
I've tried to see it your way
I've made up stupid stuff to say
but you never really did reply
there are tons of bricks between us
but we still have to meet up
and be the people that we are
they talk about our present
the past and almost everything
before they never even tried
but I can't find the answers
to all the questions inside
some things just are the way they are
малката си дъщеря Никол да играе с приятелите си. Днес именно този първоначален интерес е превърнал Андерсън в един от най-известни световни фотографи. Като негов запазен почерк може да се определи черно-бялата фотография с открояващи се един или няколко ярки цветни елемента, а децата запечатани във фотографиите му най-вече носят аксесоари и са снимани в ситуации, присъщи по-скоро за възрастните, но за разлика от възрастните притежават една неподправена невинност и чар, на които рядко някой може да устои. Друго много характерно за работата на Андерсън е фактът, че той я върши с помощта на цялото си семейство - своята жена и двете си деца (момче и момиче), които като малки много често са били модели на своя баща.
