A beginning and an end

"We laughed
until we had to cry.
We gave love,
right down to our last goodbye.
We were the best
we thought we'd ever be
Just you and me,
for just a moment..." ~ someone

... уикенд-работа, студ-топлина, вкъщи-далечина
... мисли-празнота, избори-лъжа
... усмивки-прозираща тъга, прочит-неяснота
... искам да съм там-но съм тук сега
... сама-или не съвсем, реалност-сън, а там е някой друг
... надежда-страх и всичко пак потъва в мрак
... джаз-поредни излишни размисли в късен час

Среща

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

текст: Дамян Дамянов
фото: Игорь Коровин

"Истинските приятели са онези, с които дори и мълчанието не е неловко!"

Smiles and something more... :o)

Нищо друго освен много усмивки не ми дойде на ум, когато отворих сайта на фотографката Трейси Дейвис... сякаш още от самото влизане всеки малък детайл ти казва "Усмихни се! Усмихни се!" ... било то самите фотографий, музиката или графичното оформление... нещо като малък чудноват свят, в който е хубаво човек да влиза от време на време, ей така, дори само за една безценна усмивка ;)

http://www.tressiedavisphotography.com/index2.php?v=v1

Underwater

Края на седмицата е единственото време, когато мога за по-дълго да забравя за динамичното ежедневие и ангажиментите и малко повече да си доставя удоволствие, като се поровя в света на изкуството... рядко се намират ентусиасти за реално изкуство (театър, изложби... ), така че спокойно се излежавам на дивана и с наслада се ровичкам в дъбрите на изкуство от най-различен вид онлайн... тази седмица силно впечатление ми направиха материали на тема "Отговорност" (какъвто беше и предният публикуван материал)... било тя социална, към природата/планетата, или с някакво друго проявление...да не губя време в обяснение ами, направо преминавам към следващия пример ...

Джейсън Тейлър е скулптор и подводен инструктор, който цели да запознае широката аудитория с проблемите на околната среда, като насочва вниманието към разрушаването и главомолното намаляване на много рифове по света. През 2006 година печели международно признание за създаването на първия в световен мащаб подводен скулпторен парк в Гренада, Антилските острови. Скулпторите на Тейлър привличат вниманието и ни провокират да обърнем по-голямо внимание на проблемите морската и океанска среда...







Интересно, необходимо ли да е гледаме скулптори или каквото и да е друго творчество, за да бъдем по-отговорни към себе си и към природата ...бъдете сами най-добрите и изтънчени творци на собствения си разум и отговорност към света и живота;)

Have you thought about ?!

The Paradox Of Time

Think about it ... or just listen to the great song...

:o) (o:

Музикално начало на новата седмица

Началото на седмицата беше вчера, но така и не успях да седна да публикувам няколкото нови попълнения в плейлиста си, които някак идеално ми пасват на студеното и вече снежно време навън...

Weekend

Няма нищо по-хубаво от приятен завършек на тежка седмица... само че противно на схващанията, че хубавите уикенди са онези, прекарани в провинцията или някъде сред природата, моят уикенд беше странен и хубав по своему именно в големия каменен и студен град... "студен и каменен" може би през очите на Смирненски или някой друг, който успява да улови само сивите багри на града... през моите обаче, той беше далеч от сивотата и самотата... започна се още петъка, когато след разговор със стар и много добър приятел, когото не бях чувала скоро, някак си странно и неописуемо се презаредих с енергия и сили и сякаш си спомних доста позабравени мои си житейски философии, които преди винаги бяха необходима и достатъчна причина да се чувствам добре... (така че малко офтопик да кажа едно "Благодаря")... продължение на багрите имаше в съботата, която беше кална, дъждовна и студена, но пък имаше падащи листя във всички тонове на жълто, оранжево и кафяво и не на последно място едно незабравимо Хелоуин парти... много непозначи хора; тикви; балони; идеи много - костюми страшни, смешни, оригинални; усмивки; танци до зори и отново много цветове... тиквите не така и не успяха да се превърнат в каляски, но пък голяма част от нюансите и настроенията на вечерта се превърнаха в купища снимки, които с удоволствие разглеждам отново и отново... след съботното парти се очакваше да прекарам неделята в компанията на леглото, филм, шоколад и съквартирантски приказки, но... една идейка за късна неделна разходка в центъра, се оказа най-хубавия завършек на иначе идеалния край на седмицата... хубава компания, голяма чаша капучино (тук е мястото да кажа колко много бях впечатлена от една кафе-сладкарничка "Оnda Cafe"... не толкова комерсиална версия на Старбъкс, но разположена уютно на малка уличка в центъра), африкански и бразилски ритми (малко в стил компилациите на Putamayo) и отново мнооого приказки.... театър, фотография, изкуство, литература, музика <3 <3 <3... хех някак си, каточели капучиното и компанията бяха малко ами имаше и още по-добро продължение на лежерния неделен ден... вечерна разходка по ярко осветените софийски улици... студът щипеше бузите... мокри жълто-оранжеви листя се лепяха по обувките... а думите продължаваха да идват от самосебе си :)... наскоро не бях пътувала вечер с градски транспорт по улиците на София, и в комбинация с аромата на есен, галещ всички сетива и хубавата музика на плеъра... обичайното в други пъти прибиране вкъщи сега беше страшно чаровно... хех... вечерта обаче не свърши със затварянето на входната врата... само няколко минути по-късно отново я затворих, но от външната страна... имаше си пикантно продължение ... наглед обикновено студентско стайно парти... дозина приятели, много смях, хубава музика и отново мнооооого приказки... 5 am - понеделник ... уикенда свърши, ала успя като с магическа гумичка да изтрие всички неприятни емоции натрупани през седмицата, както и да ме зареди с необходимата начална доза позитивизъм за през новата седмица... :)

Gotta Get Thru This

...I'm gonna get through this
I gotta take my, take my mind off you

Give me just a second and I'll be alright
Surely one more moment couldn't break my heart
Give me 'til tomorrow then I'll be okay
Just another day and then I'll hold you tight

when your love is pouring like the rain
I close my eyes and its gone again
When will I get the chance to say I love you
I pretend that you're already mine
and my heart ain't breaking every time
I look into your eyes...

Ebbs & Flows

Приливи и отливи… ураганни морски бури и след това ясни утрини, но не за дълго…

Някога бях в заблудата (да не кажа, че и още май съм), че всичко може да е хубаво, стига настроиката ти да е такава… че всеки прилив на хубави мисли е в състояние да заличи и запълни с пясък и най-големите дупки по повърхността, а и дълбоко в мислите и сърцето… опитвах/м се всячески и при най-малкия отлив на усмивки да намеря нещо ново и притегателно, което по най-бързия начин да предизвика прилив и всичко отново да си бъде наред… и все пак осъзнавам,че точно когато най-малко очаквам може да се появи буря… било то от мисли, чувства, обстоятелсва, хора или от какво ли още не… която да преобърне всичко и тогава да няма грам значение, каква енергия/прилив се опитвам да привлека (отклонение: казват, че с каквато нагласа сме и каквато енергия излъчваме, било то позитивна или негативна, привличаме същото върху себе си)… уви, точно след една такава буря, осъзнаваме, че великолепните настройки, или пък по-големите ангажиментите, които си създаваме, за да не обръщаме внимание на липсите в други аспекти на живота си, се оказват нищожни, пред "грозната" истина, която сме се опитвали да пренебрегнем… сякаш например след като си преживял отливите, приливите и бурите успяваш за миг да седнеш сам на брега и просто да се взираш в безкрая и пясъчната ивица… колкото повече се взираш толкова повече мислиш, че можеш да забравиш всичко, но и толкова повече забелязваш и най-малкия детайл… дребните дупчици в пясъка; гребените на вълните, както и останалата пяна след като са се разбили; съществата, които идват и си отиват и ред други… и тогава?!… чувстваш се малък, но в същото време голям, задето си осъзнал много истини… опитваш се да забравиш, ала разбираш, че това би било поредната заблуда?!… казано с други думи… поредният прилив на хубави мисли, защото скоро ще бъде последван било то от отлив, било от отрезвяваща буря… и все пак?!… оставаш сам, седнал на пясъка потънал в мисли, или намираш бегло забележими следи от стъпки, които решаваш да последваш?!… ами ако следващият прилив/отлив отмие и тях и се окаже, че са били безполезни?!… започваш да рисуваш или пишеш върху пясъка… а защо не и да снимаш всичко наоколо, с тайничката надежда собственото ти творчество да ти даде отговори или най-малкото покой… Да?!… или може би… Не?!…

Fine Without U :o)

Why don’t you feel me
I’m so in need
Is it a wonder I resist from you?
I was the one who fell in this game
Then you took me away from you

I’m fine without you now
I don’t need you here
I’m fine without you now
Can you disappear

I’m fine without you now
I’ve given you my heart
I’m fine without you now
I’ve given you, given you everything
I’m fine without you now
I’ve given you my heart
I’m fine without you now
I’ve given you, I’ve given you everything

You’ve made it clear now
This is the end
No more goodbyes and sympathies from me
All you still want is a physical thing
But you’ve taken enough from me

I’m fine without you now
I don’t need you here
I’m fine without you now
Can you disappear

I’m fine without you now
I’ve given you my heart
I’m fine without you now
I’ve given you, given you everything
I’m fine without you now
I’ve given you my heart
I’m fine without you now
I’ve given you, I’ve given you everything

Richard Calmes

Има дни, когато жаждата за изкуство е по-силна от всичко... сякаш просто искам да забравя за момент мрачната, понякога, действителност... или пък просто да погледна живота с други/чужди очи... а защо не и през нечий чужд обектив... днес това беше обективът на Ричард Калмс...

































за повече информация и снимки виж тук -> http://www.richardcalmes.com/about.html

SofiG

Знам, че напоследък хич ме няма в писането, дори и в постването на най-обикновени нещица... оправдания много, ала да преминем по същество, към нещото, което силно грабна вниманието ми и направи денят ми една идея по-красив... а именно чешката фотографка Тамара Черна, подвизаваща се под псевдонима SofiG... преди може би повече от година бях попаднала на неини творби, но така и не бях успяла да намеря името, стоящо зад толкова много красота, побрана в рамките на няколко хиляди пиксела...

A wave hello, a wave goodbye...

Съботно вечерна тема/музика за размисъл... или за почивка... изборът е ваш ;о)

"If" by Rudyard Kipling

If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you;
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too:
If you can wait and not be tired by waiting,
Or, being lied about, don't deal in lies,
Or being hated don't give way to hating,
And yet don't look too good, nor talk too wise;

If you can dream---and not make dreams your master;
If you can think---and not make thoughts your aim,
If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same:.
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build'em up with worn-out tools;

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings,
And never breathe a word about your loss:
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: "Hold on!"

If you can talk with crowds and keep your virtue,
Or walk with Kings---nor lose the common touch,
If neither foes nor loving friends can hurt you,
If all men count with you, but none too much:
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run,
Yours is the Earth and everything that's in it,
And---which is more---you'll be a Man, my son!

Невероятно е на колко много са способни думите... невероятно е, че няколко някога написани реда могат да ти помогнат да вдигнеш глава и да продължиш, да направят деня ти по-светъл и мислите по-ясни... не вярвах, но когато колегата ми случайно извади и ме убеди да прочета горните редове, повярвах... може пък силата на горните думи, да промени и твоя ден... опитай ;)

p.s: голямо благодаря (той си знае кой е) ;)

I'll Fly With You

Топъл Августов ден... последните жарки лъчи на лятото нежно огряват лицето ми... започвам да усещам носталгия по нещо, което все още не е свършило, ала беше толкова хубаво, че би било прекрасно да бъде вечно... докосвам пясъка, който вълните бързо изплъзват от шепите ми... изплъзват се и морските ми дни и нощи... мечтаейки лятото да не свършва, попаднах на безизвестния (на мен поне) Sagi Rei и, галещите ухото, звуци на китарата му... Enjoy! ;)

С лист и химикал в ръка

Кога за последно писахте?! Не, нямам в предвид имейли, блог статии, коментари или каквото и да е друго, записвано на електронен носител със печатни букви и символи, далеч по-различни от вашия собствен ръкопис... струва ми се, че лекичко се позамислихте... ако ли не, и отговорът граничи с "много скоро... вчера... днес" няма да се забавя и да спестя похвалите си... уви струва ми се, че истината при мнозинството далеч не е за хвалби и поздравления...
Да си призная, колкото и да ми е неудобно от това, изглежда и аз спадам към онези, които все по-често забравят за чистото и неподправено удоволствие да хванат бял лист хартия и без необходимост от клавиатура просто да напишат мислите си черно на бяло...
Някои мигом биха отвърнали, че използвайки клавиатурата спомагаме за благото на горите и цялата планета, но егоиста в мен протестира... наскоро, докато подреждах забравени под леглото ми стари кутии, махайки прашния капак на една от тях, с изненада открих вързоп стари писма, черно-бели рисунки с молив, стихчета и други хартийки от преди около седем/осем години... започнах бавно да разлиствам страниците, четях, а емоциите на лицето ми непрестанно преминаваха от смях, в сълзи, после в тъга, усмивки и какво ли още не... контрастите бяха толкова много, че едва ли бих могла да опиша всяко пламъче или сълза в очите си... но при вида на гореспоменатата купчинка друго не можеше и да следва... това което държах в ръцете си бяха пожълтелите вече страници на тинейджърските ми години, на които с глуповати думи и изкривен почерк пишеше малко, което обаче предизвика толкова много спомени... часове по-късно нямаше как да не се запитам бих ли изпитала същото, ако отворех някое старо писмо запазено на имейла ми... реших не само да се питам, но и да проверя... и тъй като обичам да пазя интересни писъмца и в електронната си поща бързо намерих едно от 2003... не отричам - спомени пак имаше, но някак си липсваше чувството... чувството от допира на хартията, която аз или този който ми е пишел сме държали преди толкова години... нямаше го детския почерк и скиците, които като чисто огледало отразяваха характера/ годините/ идеите/ неумението... нямаше ги снимките и изрезките от вестници, повечето от които надписани с дати или смехотворни пожелания... старателно прибрах писмата и хартийките обратно в кутията, за да мога да ги намеря отново след няколко години, когато защо пък не, може да ги чета заедно с децата ми, със същия интерес и любопитсвто, с който аз като малка се качвах на тавана на село и ровех в старите тефтери и тетрадки от ученическите години на майка ми... след като всичко беше върнато на мястото си, бързичко реших да изляза и да се отправя към най-близката книжарница и да направя малък жест към себе си... купих си тетрадка, мъничка, за да мога да я нося винаги в чантата си, но с дебели корици, за да може хубаво да пази всяка рисунка, драскотина или мисъл, която иначе бих пробвала да напиша под формата на майл или пост... и започнах да пиша...
вече нямаше значение дали съм на пейката в парка на плажа или в най-близкото кафене, където високите технологии не са много за препоръчване... освен жеста с тетрадката реших и да си обещая да пиша по-често писма, но не такива съставени от нули и единици, с големина няколко байта, ами по-специални, истински и запомнящи се... защото удоволствието да отвориш току що пристигналия пощенски плик и да държиш в ръцете си думите на някой, на когото държиш или обичаш е несравнима, още по-несравнимо е чувството да препрочетеш същите тези думи по-късно... макар и в момента, ти който четеш всички тези думи, да не можеш да ги видиш написани в малката ми тетрадка, и да изпиташ удоволствието от прелистването на вече надрасканите страници, направи този малък жест към себе си/към всички около теб вземи един химикал/молив в ръка и подари малко щастие надраскано с ръкописни букви върху лист хартия...