Липсва тук сега прегръдката твоя,
в която да се сгуша и да знам, че
дори за миг ти си мой и аз съм твоя.
Липсват, не на шега, ласките ти,
рошещи къдравата ми коса,
когато вечер замечтани гледаме звездите
и падат върху нас първите капчици пролетна роса.
Липсват очите ти,
вперили се замечтано в моите,
без първо те да срещат двойната електронна стена,
деляща и свързваща ни сега.
Липсват устните ти,
пътеществащи по поруменелите ми страни
и срещащи моите, за да ми докажеш пак,
че искаш ме и чувствата ти, никой с нищо не може да сравни.
Липсва шумът на стъпките ти,
когато сама в парка се разхождам и мисля
колко хубаво би било просто да
вървяхме заедно, хванати за ръка.
Липсва не друго, а самият ти,
тук до мен застанал,
без да има нужда от думи,
полети и бавно нижещи се дни.