Пътуваме в търсене на себе си, срещаме хора чудати и виждаме места доскоро непознати, а намираме само промяната...
... скрита в лицето на един непознат, във вкус или аромат, в джазов тон среднощен, в тръпката, напомняща че всичко не сън, а истина е...
И връщане назад няма, има само пътища неизвървяни, с рискове за кръстопътища и пречки, но и още много изживявания истински, човешки...
"А сега накъде?" - питаш се, вперил поглед в спомени неизбледнели и в мечти смели, знаейки не че нищо вече не е същото, а че променият си ти...
Ала въпросът истински е - Да скочиш или да се спреш? Как правилното да избереш?
Усмихваш се и спомняш си думите на грижовните ти майка и баща, спомняш си и бележките на стената у дома и казваш си че всичко възможно е за онзи, искащ го истински от душа!

Липсва тук сега прегръдката твоя, 

в която да се сгуша и да знам, че 

дори за миг ти си мой и аз съм твоя.

Липсват, не на шега, ласките ти,

рошещи къдравата ми коса,

когато вечер замечтани гледаме звездите

и падат върху нас първите капчици пролетна роса.

Липсват очите ти, 

вперили се замечтано в моите,

без първо те да срещат двойната електронна стена, 

деляща и свързваща ни сега.

Липсват устните ти, 

пътеществащи по поруменелите ми страни

и срещащи моите, за да ми докажеш пак,

че искаш ме и чувствата ти, никой с нищо не може да сравни.

Липсва шумът на стъпките ти,

когато сама в парка се разхождам и мисля

колко хубаво би било просто да

вървяхме заедно, хванати за ръка.

Липсва не друго, а самият ти,

тук до мен застанал, 

без да има нужда от думи,

полети и бавно нижещи се дни.

'Your Secret'... или най-впечатляващото видео, което някога съм гледала

 Много мисли, още повече търсене, откритие, няколко секунди и... начало...

Всеки през живота си вижда най-различни неща.. важни и маловажни... правещи моментно впечатление и бързо забравяни и такива, които искаме вечно да запазим на специално място в мислите, живота, сърцето си... такива които карат сърцето ни да се разтупти, мислите да започнат да се лутат в необятни посоки и усмивката да изгрее на лицето ни и да не иска никога да залязва... такива които никога не искаме да сме виждали и такива след вида на които хубавите емоции са толкова много, че всеки път когато се опитваме да ги изразим думите никога не са достатъчни...

 Сам да си пречиш да бъдеш щастлив... или... да се самозалъгваш че не можеш да бъдеш щастлив, че вечно нещо ти пречи да намериш щастието, любовта, успеха... накратко казано - Да бъдеш СЛЯП!... заслепен от блещукащите на светлинни години от теб звезди, които само си въобразяваш че един ден ще достигнеш или че изобщо съществуват, а дори в момента, в който гледаш светлината им, те вече са изгаснали преди много години... вече не съществуват... дори и да твърдите, че такива заблуди са ви чужди, се съмнявам че ако дори и за миг си позволите да бъдете честни със себе си, ще продължавате да твърдите, че почти никога не  попадате в капана на собствените си "безкрайни хоризонти" и "далекогледство"... за съжаление обаче в действителност точно взирането в далечината, в бъдещето, в идеалните характеристики на щастието, любовта, успеха ни прави толкова безкрайно късогледи и обременени, че сами несъзнателно ограничаваме собствените си възможности и собственото си щастие до никому недостатъчен минимум...интересното е че вместо да намерим най-добрия начин да превърнем минимума в максимум, ние точно обратното - продължаваме да го намаляваме, да ограничаваме себе си и възможностите си, да преследваме и да бъдем заслепени от илюзорните проблясъци на отдавна угасналите звезди... до кога?!... още ден, два, година, десет, завинаги?!... отговорът е лесен - до тогава докато не решим най-после да преосмислим и променим начинът, по който възприемаме и се справяме заобикалящата ни действителност

... в един от любимите ми цитати се казва : "Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто успяват да извлекат най-доброто от онова, което ги заобикаля!"

 ...и наистина най-често най-добрата стратегия се оказва колкото се може по-често да се научим да спираме да гледаме в далечината пред или зад нас, да спрем да се подчиняваме на изтъркани стереотипи описващи идеалния свят, в който ние сме намерили идеалната си половинка, имаме най-идеалната работа и сме "идеално щастливи"... дори самото словосъчетание "идеално щастливи" не звучи правилно и на място... може би просто, защото можем да бъдем щастливи, наслаждавайки се на безбройните не толкова грандиозни и бавни крачки, които всеки ден правим, усъвършенсвайки себе си... позволявайки си да се радваме на хубавите и истински жестове, които правят за нас "не толкова идеалните" хора, с които общуваме, живеем, работим, които ни уважават, харесват или просто се радват, когато са в нашата компания... разширявайки настоящите си хоризонти за непрестанно появяващите се възможности, щастливи случайности, истинските и неподправени жестове, които не служат като изящно изваяни маски на фалшиви хора и намерения... оценявайки и усмихвайки се повече пред "не толкова идеалните" настоящи възможности, защото много често зад привидно прашната, не толкова идеална или странна повърхност успяваме да открием ценности, многократно надминаващи дори "недостижимия ни идеал"... извличайки най-доброто от всичко, което ни заобикаля...


There is no contemplating
it's all negotiating
It makes no sense what we've become
there are no words to explain
it's all just bugs and aeroplanes
we stretch but we can't even reach

they talk about our present
the past and almost everything
before they never even tried
but I can't find the answers
to all the questions inside
some things just are the way they are

but tonight it's all
an ever lasting out of here
the kind that makes my story disappear
tonight it's everything I'll ever need to know

I've tried to see it your way
I've made up stupid stuff to say
but you never really did reply
there are tons of bricks between us
but we still have to meet up
and be the people that we are

they talk about our present
the past and almost everything
before they never even tried
but I can't find the answers
to all the questions inside
some things just are the way they are

Ти ще бъдеш Том, аз ще бъда Джери и нека играта започне отново...

Не знам замисляли ли сте се колко глупаво сме устроение хората в някои отношения, колко неправилни са реакциите ни в определени ситуации или колко безсмислени могат да бъдат оправданията ни в същите моменти... съзнателно или не правим така че личният ни живот се превръща в една безкрайна игра на надлъгване, на криеница или игра на котка и мишка, в която ролите на котката и мишката постоянно биват разменят между партньорите... и излиза сякаш невъзможно да оцелееш в тази игра без да можеш да гониш и да се криеш, да кроиш стратегии и планове как да надхитриш другата страна, да бягаш и в същото време  да се приближаваш... някой би казал, че в противен случай не би било интересно и би се изгубло всякакво удоволствие, но аз веднага бих искала да попитам удоволствие на цената на какво... не, не откричам че игрите са приятно нещо, както и  че сякаш всеки път когато се включим в каквато и да е игра за отдавна порастнали деца, на нас ни се струва че правим малка крачна назад към детството си и пак можем да мечтаем, хитруваме и да се забавляваме чисто и неподправено, но... с всяка изминала година цената, която друг плаща затова че ние решаваме да погалим самочувствието си, да се позабавляваме или да поиграме на котка и мишка, става все по-висока... най-често на всеки, на който веднъж му се е наложило да плати цената, за забавлението на другиго, му се струва че е изправен пред дилемата - от една страна дали и той да се включи в играта в ролята на мишката, която колкото повече бяха толкова повече разпалва интереса на котката, тъй като вече му е писнало да бъде глупавата котка, която освен че си навлича куп неприятности от гонитбата на мишката, накрая остава и с празни ръце... от друга страна, този някой може да избере да продължи да бъде този, който вечно гони, не за друго, а защото просто не му се удават лукавите миши стратегии... и наистина май най-често срещания вариант е разпредението на ролите с негласното съгласие на партьорите, като обикновено режисьор и главен сценарист на продукцията наречена "връзка" или "отношения между двама души", става по-хитрият, изобретателен и дори притежаващ леки егоистични наченки партьор... резултатът в крайна сметка винаги е почти еднакъв... "Ти ще бъдеш Джери, аз ще бъда Том и да започваме играта!"... като с дребни едва забележими букви накрая на страницата пише..."Ролите на двамата участници могат да бъдат разменяни по всяко време при инициативност на която и да е от страните!"... уви, изпълняващият ролята на котката не винаги съумява и успява да прочете този така важен ред, и продължава да плаща цената на играта до самият й край...

- Обичаш ли щастливите случайности? - попита тя и вперила поглед в него зачака отговора му. Той мълчеше, за миг се поколеба дали да заговори и в изражението и мълчанието му прозираше, че не беше съвсем сигурен в себе си и в отговора си.
- Мислиш ли, че съществуват щастливи случайности или съдба например? - недочакала отговора на предния си въпрос, попита отново тя, като не сваляше очи от него. Той не каза нищо. Опитваха се да отговорят само очите му, които безброи пъти се засичаха с нейните - изпитателни, колебливи и търсещи отговори.

  Много пъти съм подхващала и оставяла темата за щастливите случайности... още толкова повече пъти не съм стигала до улица, задънена с безброй неизвестни и променливи, които само създават фалшивото усещане, че изход все пак има...В крайна сметка, колкото и да задълбавам в темата, да питам околните за мнение по въпроса, или индиректно да се допитвам до различни хора посредством мненията им в форуми или други виртуални форми, мненията пак се струпват около два основни полюса, съответно -"Щастливите случайности съществуват и са навсякъде около нас!" и "Стига глупости! Такова нещо няма, няма и да има.Нека най-после излезем от света на фантастичните приказки!"... в този пост нямам намерението да задълбавам в това, колко са прави или грешни едните или другите, тъй като темата е неизчерпаема и все още не се е появил, а се съмнявам и да се появи, някой който да докаже убедително правотата на мненията от един от двата полюса... по-скоро би било интересно, ако всеки един от нас си зададе въпроса самичък на себе си и също така се опита да си отговори без задръжки, предрасъдъци и преструвки... Склонни ли сте да вярвате в "магичния" и може би романтичен смисъл на щастливите случайности? До колко дребните "необясними" случки предопределят решенията, които взимате и ежедневието ви като цяло? Случват ли ви се често "щастливи случайности?... въпроси има още много, отговори още повече... въпрос на време е да бъдат открити...

*в английския тълковен речник произходът на думата "щастлива случайност (serendipity)" е обяснена така - за първи път се появява през 1754г. (но до края на 20 век се използва твърде рядко), измислена от Хорас Уолпол в писмо до Ман. Той казва, че я е измислил от персийската приказка "Трите Принца от Серендип", "героите в която винаги правели откривали случайно неща, които дори не са търсели".

Един разказ със закъснение...

 (Преди да започна със същината на поста се извинявам, че за пореден път цитирам Екзюпери, и още повече частта с размишленията на Малкия Принц върху залезите, но в конкретната ситуация надали би имало по-подходящи думи от неговите...а и в случая чувствата, вместо да помагат, пречат на купищата думи в ума ми да се подредят в идеалния уводен ред, така че идеята някой по-красноречив да започне ми се видя най-добрата...)

"Ах, мъничък принце, така постепенно разбрах твоя малък тъжен живот. Дълго време единственото ти развлечение е било сладостта на слънчевите залези. Научих тази нова подробност на четвъртия ден сутринта, когато ти ми каза:

- Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...

- Но трябва да почакаме...

- Какво да почакаме?

- Да почакаме залеза.

Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си. И ми каза:

- Все си мисля, че съм у дома!

Наистина. Всички знаят, че когато в Съединените щати е обед, във Франция слънцето залязва.

Достатъчно е да можеш за една минута да се пренесеш във Франция, за да присъстваш на залеза. За съжаление Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета е стигало само да дръпнеш стола на няколко крачки. И ти си гледал вечерния здрач всеки път, когато поискаш...

- Един ден видях как слънцето залязва четирийсет и четири пъти!

И малко след това добави:

- Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...

- Значи през онзи ден с четирийсет и четирите пъти си бил много тъжен?

Но малкият принц не ми отговори."

 Август едва преди два дни си замина и сякаш взе със себе си и цялата топлина на лятото, остави ни само сноп лъчи, прикриващи поразийте на вятъра, които сякаш не само донесе есента със себе си, но и куп други промени, задължения, преживявания, раздели... и ето историята на един от първите есенни дни, оставен за последни срещи, усмивки и спомени...

 Беше късен следобяд, точно времето в което улиците се изпълват с прибиращи се от работа минувачи... студен вятър разрошваше косите, разпръскваше първите есенни листа, разбъркваше мислите... небето беше ясно и ярко синьо... слънчевите лъчи, подобно на четката на талантлив художник караха измръзналите лица на минувачите да поруменяват и дори да грейват с весели усмивки... денят за някои може и да бил обикновен, но за мен далеч не беше такъв, макар и да вървеше по старите си ноти, защото беше последната ми среща (най-вероятно в близката година) със страшно добър приятел... от онези, които винаги пазите на специално място в сърцето си, и точно познанството ви с такива хора живота сякаш нарочно обича да поставя на изпитания, като ги изпраща на хиляди километри разстояние... срещата ни пак беше в парка, близо до мястото където работя, тя отново беше подранила, аз пък пак се появих запъхтяна и едвам дочакала да се поздравим започнах за пореден път да я заливам с информация относно последните новини в живота ми, тя както винаги нямаше избор и слушаше и коментираше от време на време, пак вървяхме в същата посока и седнахме в "нашето" си скътано в малка уличка кафене... на пръв поглед нищо ново и нетипично, но всъщност всичко беше различно, защото беше последно (поне в близките няколко месеца)... по странно стечение на обстоятелствата, преди да седнем на по топла чаша чай и още по-топли и приятелски разговори, и двете трябваше да си извадим паспортни снимки в близкото фото... снимките скоро бяха готови и като по традиция си разменихме по една, не осъзнавайки че това най-вероятно ще бъде единственият начин по които ще можем да се виждаме от утре нататък... съдбата явно си знае работата... след като чашите с чай бяха празни, а приказките така и не свършваха, решихме да се разходим... слънцето тъкмо беше започнало да залязва, улични музиканти свиреха джаз или любими български песни, от онези които сте сме слушали като деца  (гледайки "куче в чекмедже" например), и сякаш за момент наистина бяхме деца - малки, искрени, усмихнати, облизващи се доволно от вкуса на печената царевица, потропващи с крак в ритъм с музиката... седнахме на една пейка и неспирайки да приказваме гледахме залеза... "- Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези..." може би онзи толкова мъничък принц е бил прав... може би сега, когато и ние се чувствахме толкова малки мислехме като него... може би... ...а може би вперили поглед в залеза го виждахме от друга гледна точка, която до някъде допълва и/или се противопоставя на Екзюпери... може би човек обича слънчевите залези, защото с тях се радва на последните вълшебни и хубави моменти на деня, които му се иска да може да продължи колкото се може по-дълго... може би обичаме да гледаме слънчевите залези с мисълта за предстоящите "изгреви", които "цял ден" ще правят живота ни по-хубав, светъл, усмихнат и неповторим... може би... може би... може би в онзи така хубав ден бяха вплетени и трите гледни точки... бяхме тъжни и усмихнати, замечтани, унесени в спомени и планове, с очи унесено проследяващи последните слънчеви лъчи и мисли разбърквани и разпилявани от вятъра...

02.09.2010

Когато нещо липсва, а не знаеш какво...

Когато думи има, а няма да ги кажеш на кого...

Когато обяснения търсиш, а от тях няма и следа...

Когато търсиш искрите, а те все не успяват да стопят леда...

Когато искаш да избягаш, а идея нямаш къде...

Когато се бориш, а ръка няма кой да ти подаде...

Когато усмихваш се, а зад усмивката има някаква тъга...

Когато чакаш щастието, а то все бяга...

Когато успехи имаш, а радваш им се сам...

Когато гледаш с надежда в далечината, а няма никой там...

Привечер на един обикновен делничен ден...сгушено в една малка уличка кафене...горещи бразилски, африкански и други "екзотични" ритми...съблазняващи и подпалващи сетивата аромати на шоколад, ванилия, канела, кафе... една маса близо до прозореца...два стола, а на тях един срещу друг мъж и жена... чужденци... между тях две чаши, два лаптопа и само няколко сантиметра... изглежда бяха двойка, съдейки по няколко разменени целувки... бяха двойка, а изглеждаха толкова сами... вгледани, замислени, вглъбени в малките екранчета, буквички и изображения пред очите им... от време на време разменяха по няколко думи, а като че ли говореха на себе си или на безжизнените машини, които лежаха на коленете им... дори не се поглеждаха... сякаш и не виждаха и чувстваха топлата и уютна обстановка около тях... отпиваха от чашите си, но го правеха някак механично, без да вдигат очи от мигащите курсори и светлинки... двама, заедно, близо един до друг, обгърнати от магична атмосфера, сами, далечни в мислите си, близки с машината, привидно протягат ръце един към друг, но на пътя им се показват те (машините) и отвличат вниманието им от истински стойностната реалност...
Колко близо и колко далече? Необходимост или преиначено и добре замаскирано извинение? Сами или заедно? Живот в истинска или фалшива реалност? От кога? До кога? Защо не, сега?

... Пишейки това не исках да намеквам или внушавам каквато и да е негативна нагласа и позиция по отношение на технологиите, тъй като и моето мнение е доста замъглено, смесено и неясно. Исках просто да разкажа една съвсем реална ситуация от близките дни, каквато предполагам ежедневно всеки наблюдава с какви ли не хора, на какви ли не места... дори до толкова сме свикнали с такива гледки, че вече дори не им обръщаме внимание, може би защото и ние сме същите... или пък дори ТИ, втренчил поглед в думите ми сега, правиш същото като двойката, описана по-горе (силно се надявам да не е така!)... ако е, или ако си открил някъде в думите себе си, би било хубаво да оставиш поне за малко лаптопа/телефона/настолния си компютър и да се замислиш как да се опиташ да не пропускаш онези малки моменти щастие, които са навсякъде около теб, и които сам си отнемаш, подвластен от собствените си прекалени и изкривени нужди от модерни технологии и непрестанен достъп до актуална информация...               

                                     

Summer and colours in the city

Download:

FLVMP43GP

 Знам, че ако продължавам в същия дух скоро нищо чудно и на себе си да омръзна (макар да ми се вижда крайно невъзможно) с писането за красотата на големия град, но извинете... просто не мога да се спра... и всеки път, когато след работа се разходя по големите булеварди, мънички или просторни паркове и градини, когато мина покрай игривите фонтани и се разминавам с малки и големи усмихнати лица, всички закачливо галени с последните слънчеви лъчи за деня... нямам търпение да хвана фотоапарата, или когато както днес за жалост го бях забравила, лист хартия и молив и просто да започна да обрисувам с думи или графитени скици заобикалящата ме картина... не знам на мен ли ми се струва, или и вие сте забелязали, но когато хората пристъпят, извън каменните работни сгради и улици, към парховете, алеите и площадите за разходка, сякаш претърпяват някаква трансформация... сърдитата жена от касата весело подскача с кучето си, намръщената баба от автобуса любящо държи ръчичката на едва проходилото си внуче, забързаният и винаги замислен младеж, които всеки ден срещате в асансьора, усмихнат и влюбен прегръща приятелката си....интересно нали... сякаш става дума за различни хора... говорейки за трансформации на сериозност и скучна сивота в усмивки и цветове, няма как да не спомена новата изложба на "Моста на влюбените"... темата този път е истински игрива, пъстра и мечтателна, а именно "Цветовете на пролетта"... Да, знам че пролетта свърши отдавна, но точно с нея и са изтекли последните дни, в които млади, направо мънички, художници от цялата страна, са могли да изпратят своите рисунки на организаторите...и така от вчера до 31 август всеки желаещ може да се опита да добави слънчеви багри и настроения, пресъздадени в детските пролетни картини, към своите цветни летни разходки...

Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта... можеби е така, но пък вечерта за сметка на това често е много по-чаровна… и за да уточня какво имам в предвид ще ви попитам разхождали ли сте се някоя лятна вечер в централната част на София?.. веднага много от вас биха отговорили, че без значение денем или нощем столицата винаги си е една и съща… забързана, мръсна, прашна и шумна… Е, не е съвсем така… чувството е сякаш попадате в един напълно нов свят… лятната вечер гали всички сетива с топлия си, и едновременно прохладен въздух, луната и звездите светят някъде високо над върховете на Витоша, от парковете се усеща едва уловим аромат на цветя, от време на време се разминавате с разхождащи се двойки или единици, излезли и те като вас да се порадват на вечерната магия… минавате по моста на влюбените, на който в момента има изложба, този път на тема модна фотография…опитвайки се да разберете по-добре идеите на автора или просто загледани в палитрата от лица и светлини не усещате кога мостът вече е зад гърба ви и пред вас вече величествено се изправя НДК…още няколко крачки и първо чувате и после виждате фонтаните пред нея... забавяте крачка, за да им се насладите по-хубаво… наоколо е толкова тихо и спокойно, че ви се струва, че и те свирят някаква своя си мелодия, също толкова нежна и мелодична колкото и цигулката на младежът в началото на Витошка… млад, далече не одърпан или неугледен, определено не приличащ на стария музикант на Смирненски, той унесено дърпаше лъка на цигулката си, докато млада двойка на близката пейка се наслаждаваше на любовта си, на нежната музика и на прекрасната вечер… вървейки по-нататък минавате покрай малки улични барчета с насядали тук там клиенти, цветни и черно бели витрини на магазини, отрупани с какви ли не надписи и продукти… не след дълго се озовавате пред черквата „Света Неделя”… зависи колко сте запленени от разходката и вечерта, но в първия момент образът и може да ви се види като на старинна крепост, каменна и мрачна, с проблясващи светлини някъде вътре зад малките кръгли прозорчета… двигайки очи малко по-нагоре обаче виждате и величието на тази наглед обикновена сграда и светлините, които тя хвърля върху нощното небе… до черквата пък, контрастирайки на старинността й и на събраната в нея история е бляскавият Шератон… да не забравяме и статуята на Света София, издигаща се високо над каменния град, която сякаш нежно бди над всички негови жители, и и тя като всички нас излезли на разходка усмихната се наслаждава на прекрасната лятна вечер… моят разказ слага своята точка тук, не описал още много голяма част от красивите столични места, както и много други наглед малки и незабележителни, които много от вас могат да намерят очарователни… затова вместо седейки вкъщи и четейки моята вечерна история излезте сами, в компанията на приятел или пък на хубава книга и преживейте свои собствени мънички мигове наслада…

Face the race

 Човешкият живот често е сравняван с какво ли не. Всеки влага частичка от преживяното до момента в описанието и метафорите си, и може би точно заради това колкото и еднакви да изглеждат отговорите на въпроса "Животът е?", те никога не могат да бъдат сложени под определени общи знаменатели... и ето... може би на база конкретни моменти впечатления, или пък житейския ми опит досега, за мен животът е маратон, или ако трябва да съм още по-точна, бягане с препятствия....но това разбира се не е обикновен маратон... в този можем не само да тичаме с всички сили, но и да вървим бавно или дори лазим...
 Родителите ни като мъдри същества, макар на младини да са далеч от мъдростта, развяват стартовото знаме, или ако щете правят стартовия изстрел, и след това... всичко зависи от препядствията и най-вече от самите нас - скорост, посока, колко бързо ще се върнем обратно в състезанието след като сме получили травма от дългия преход, и какво ли още не... вярвам, че и сами можете да допълните списъка много добре...
И така... след като началото вече е поставено, започва същинската част и съответно нашите реакции на случващото се... и тъй като съм си оптимист по природа, приемаме че след старта започваме да се движим по равен терен, без камъчета и каквито и да е препятствия, преминаваме през паркове и цветни градини, обляни със светлина и благоухания... темпото съответно е умерено, клонящо към много бавно... оглеждаме се наоколо, искаме да запазим всяка картина и усещане колкото се може по дълго в съзнанието си, усмихваме се и забавяме крачките си още повече, всичко е толкова хубаво, че би било прекрасно ако можеше да продължи вечно... унесени от красотата и всички хубави случки, които преживяваме, почти забравяме, че все пак сме на маратон... и точно там скоро започва да се корени проблема... забравяме да се оглеждаме за препъни камъчета, забравяме че дори и розите имат бодли, че дори и най-красивите терени могат да са замаскирани пропасти... и ето... не след дълго... първият проблем ни се изпречва, но ние се движим толкова бавно, че в унеса си, не можем да отреагираме бързо и да го избегнем... сякаш събудени от странен унес започваме бавно да набираме скорост, защото теренът става неравен, другите състезатели започват да се състезават нечестно, отваряме си или ни отварят очите за скритата действителност, успяваме да погледнем зад бляскавите маски... и съответно това, което виждаме често не ни харесва, затова забързваме крачка, за да може да го отминем по-бързо... уви... и бързината не се оказва най-подходящата тактика за дълго... набрали скорост сякаш постепенно започваме да се движим по инерция, или казано с други думи - заживяваме с мисълта, че абсолютно всичко не е такова каквото е, че хубави неща не се случват, чудим се на онези които, подминаваме и които просто бавничко си вървят, или още по-зле дори не ги забелязваме... всичко с плюсовете и минусите си... прескачайки по-лесно препядствията, понякога скачаме толкова далече и отминаваме толкова бързо, че пропускаме както сладостта на чувството, че сме се справили с поредната трудност, така и евентуално последвалите хубави моменти след това... и така докато отново не отворим очите си за хубавото и стойностното, а понякога това става прекалено късно и сме изпуснали по-голямата част от него... мъчейки се да коменсираме пропуснатото отново забавяме ход до толкова, че следващото предизвикателство става още по-трудно преодолимо... и всичко отново се повтаря, може би с различна скорост или на различен терен, но маратонът продължава... от нас единствено зависи как ще протече той и дали някой ден, когато стигнем близо до финалната лента ще погледнем назад уморени и недоволни или усмихнати и удоволетворени... :)

"Somewhere along the way  I got caught up in the race I kept spinning and turning Lost myself my hope my faith We're always wanting more than what we have And what I've learned is all I really need are... The simple things that come without a price The simple things like happiness joy and love in my life I've seen it all from so many sides and I hope you would agree the best things in life are the simple things Hey everybody don't get me wrong you got to understand ambition and knowledge are the seeds of every woman and man. It's good to work... work hard and prosper as long as you take time to find... the simple things...This world moves so fast sometimes you got to slow down, down, down to find out what its all about.We're always wanting more than what we have what I've learned, is what I really need are the simple things..."

My birthday in flowers and colours

Слънчогледени полета, хора, ласки, снимки,

думи, нежност, целувки, дъх на ванилия и палачинки.

Сладост, близост, ноти и акустични тонове от една китара.

Запечатвам кадри нови, аромати, цветове

гледам ги и пак натъквам се на картина позната, стара.

Слънчогледите по слънцето въртят се, за да не изгубят причината за своята усмивка, 

устремено обръщам се и аз, но не намирам друго една освен - мека завивка.

И разбирам, че всичко сън било е,

само ароматът на палачинки - не...

Пролет в снимки :о)

Мълчание, обгърнато в очарование
Далечината прави поносима тишината
И защо е нужно да пишем, разкаваме, говорим
Като очевидното ясно ни е, че не можем да оборим
Исках да съм близо, сега мечтая да не бях
Може би ти просто илюзия беше и в сънищата ми промъкваше се нощем докато невинно спях
От думи нямам нужда, от жестове може би
По-лесно е да се усмихваш без причина,

Boulevard of broken smiles

Нека се разходим… ти ще приказваш, аз както винаги ще те слушам, но и ще броя колко усмихнати лица освен нашите ще подминем… не, няма да съм разсеяна… ще те слушам… и така тръгваме ли?!… Свежо е, с дъх на пролет, живот и мечти, а сякаш никой не го е грижа, освен може би нас… стъпка по стъпка, лице след лице… разходката продължава… помниш ли песента на Green Day - "Boulevard of broken dreams", не ти ли струва, че нашата разходка е подобна на тази в песента, само че вървим по "булевард от разбити усмивки"… нима е толкова трудно?! нима всички са забравили какво е да се усмихват?! … освен нас може би… ами ако и ние забравим?!… нека тръгнем по друга улица, може би там ще бъде по-различно… думите ни пак редят се бавно, крачките и те… виж там има малко дете, може би поне то ще е усмихнато… уви!… интересното е, че зимата оправдание за лошото настроение е студът, лятото прекалената горещина, есента дъждът, ами сега?!….ти също се замисляш… правилен отговор няма, може би защото и реално обозрима причина също липсва… има само факти… минават покрай теб… покрай мен… намръщени и мрачни, с разбити усмивки и замислени очи… всички забравили са усмивките си…

Христос Воскресе :) Весели и Вкусни празници

 

"Пролет" - Н. Вапцаров  

Отвънка ухае на люляк,

отвънка е синьо небе.

Приятелю, птиците чу ли?

Отвънка е пролет! Здравей!

Дори през бензинните пари,

през пласт от стоманни ята

тя иде. Вратите разтваряй

и бодър срещни пролетта.

Тя иде с реките, които

събират сребристия сняг,

тя идва със бой канонаден,

разбива простора мъглив.

Тя пита: "Стоиш ли на поста?

Не клюмна ли вече глава?"

И после те грабва и носи

на своите светли крила.

В очите ти пламват пожари,

кръвта ти немирно шуми.

Пред тебе светът се разтваря,

разтварят се слънчеви дни.

Ти имаш любима? – Обичай!

Ти вярваш в живота? – Добре!

Подай си ръката челична –

отвънка е пролет! Здравей!

 

100 парченца от мен

Когато преди малко повече от година ме убедиха да си направя блог, си мислех че и това ще е от онези регистрации, които днес ги ползвам, а утре вече дори съм забравила, че имам... оказа се обаче доста интересна и приятна дейност... малко по-малко започнах да разбирам какво реално намират хората във всички форми на изкуството (не, далеч не твърдя, че това моето е изкуство... дори е на светлинни години от такова)... оказа се обаче, че няма по-простичък и лесен начин да изразиш себе си, да излееш под някакъв начин всички позитивни, негативни или каквито и да са други емоции и идеи, които иначе само се пречкат в мислите ти, не ти дават мира, или пък понякога ти пречат да продължиш напред... рисувайки, пеейки, пишейки, творейки всеки от нас намира най-краткия път да покаже истинското си аз, но скрито зад някаква маска ...(не, не е от онези маски, които целят постигането заблуда, която никога да не бъде разкрита... тук няма заблуди, само истини под формата на символи и метафори, цветове и рисунъци, ноти и тонове...) , както казва Хорхе Букай "Аз съм аз, а езикът е моята маска." ... и всеки може да разбере какво има под маската стига да разбира и чувства със сърцето си езикът, на който говоря...
... година по-късно за първи път препрочетох всичко, написано с или без повод... 100 разбъркани парченца от пъзел... 100 парченца от мен... пъстри, мрачни, многословни, символични, обикновени, със странни форми, малки и големи, но всичките истински... опитах се да наредя пъзела, ала се оказа невъзможно... просто липсваха части, колко точно - нямам представа, но струва ми се, че колкото и да се увеличава броят на намерените парченца, винаги ще има такива, които чакат да бъдат намерени... казано простичко всеки от нас постоянно има какво да научи за себе си, постоянно има и какво да разкрием пред и за околните... още по-хубаво е когато не гледаме на научаването като задължение, а напротив - развлечение, което вършим с удоволствие, събирайки и подреждайки праченцата на собствения си пъзел или на тези на близките, приятелите, познатите ни...

Усмихнато

 Усилие, хайде още едно, бетонени стени, главоболие, черно, кафе, много кафе, последно усилие, няколко крачки и вече съм извън каменната сграда, край…

Слънцето гали бузите ми и заслепява очите ми, вятъра си играе с косата ми и я разпилява във всевъзможни посоки, крачките ми са бавни, спокойни, сякаш стъпвам по облаци, меки и розови, потъвам в тях и се усмихвам… качвам се в автобуса, препълнен както винаги, но този път това не ми пречи, напротив… за първи път го намирам за интересно… вече далеч от ежедневните си мисли и задачи, вместо да гледам страниците на тефтера си да търся кое е следващото в програмата, сега гледам хората, около мен - млади, възрастни, тъжни, влюбени, замислени, интересни, нервни, спокойни, бързащи, усмихващи се… казано с една дума - пъстроцветни… да, толкова много цветове и то в един единствен автобус… никога не си го забелязвал/а нали?! или може би си, но ти се случва прекалено рядко?! Следващият път опитай ;) …

Слизам от автобуса и се запътвам към мястото на срещата… докато чакам се усещам, че продължавам неумишлено да наблюдавам онова, което ме заобикаля … живо, интересно и цветно, сякаш слънцето и пролетния въздух са направили всичко една идея по-щастливо, дори онези стари намусени лелки, седящи по пейките в парка, в очакване да се появи нова "жертва", която да обсъдят… следобяда продължава…

Разходки, разговори, кафе, книги, дрехи, бразилска музика, шоколад, усмивки и още повече приказки… слушах, говорих, наблюдавах, бях щастлива… докато се обърна, сякаш за миг, и вече слънце нямаше, беше заменено от любимите ми светлини на града и прохладен вечерен въздух…. разговорите и разходката в компанията на двойка влюбени приятели продължаваха… от време на време те спираха малко зад мен, вперили очи и наслаждавайки се един на друг… аз пък унесено крачех напред, пленена от пролетния въздух, светлините и музиката на един джаз изпълнител, свирещ на моста на влюбените… сама, с двама влюбени на крачка зад мен, на моста, който сигурно е бил свидетел на най-много любовни срещи, аз се усмихвах… "колко ли хора са имали шанса да попаднат в подобна магична приказка?!" - си мислех… "може би много, но дали всички са го осъзнавали и са му се наслаждавали?!" - надали. … доказателство за това бяха думите на приятелката ми "не знам познавам ли друг такъв романтик като теб, който да обръща внимание на такива малки детайли, и дори да е щастлив, благодарение на тях"… аз също май не познавам, но все си мисля, че не може всички да са забравили за красотата на малките неща… знам, че преди време пак бях писала за тези дребни, но толкова важни елементи на живота ни, които обикновено пропускаме… сега неслучайно пак се връщам на тях, защото все по-често се убеждавам как всички са ги забравили, бързайки, работейки, мислейки, борейки се да постигнат нещо, което в идеалите им е равно на щастие, а в действително е далече от него… затова... спри за малко и просто се огледай... не, не се притеснявай целите и задълженията ти пак са си тук, чакат те... но защо пък просто не се опиташ да ги реализираш, като междувременно не пропускаш истински важното... лесно е, трудното е да се убедиш, че трябва да опиташ... ;)