Един разказ със закъснение...

 (Преди да започна със същината на поста се извинявам, че за пореден път цитирам Екзюпери, и още повече частта с размишленията на Малкия Принц върху залезите, но в конкретната ситуация надали би имало по-подходящи думи от неговите...а и в случая чувствата, вместо да помагат, пречат на купищата думи в ума ми да се подредят в идеалния уводен ред, така че идеята някой по-красноречив да започне ми се видя най-добрата...)

"Ах, мъничък принце, така постепенно разбрах твоя малък тъжен живот. Дълго време единственото ти развлечение е било сладостта на слънчевите залези. Научих тази нова подробност на четвъртия ден сутринта, когато ти ми каза:

- Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...

- Но трябва да почакаме...

- Какво да почакаме?

- Да почакаме залеза.

Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си. И ми каза:

- Все си мисля, че съм у дома!

Наистина. Всички знаят, че когато в Съединените щати е обед, във Франция слънцето залязва.

Достатъчно е да можеш за една минута да се пренесеш във Франция, за да присъстваш на залеза. За съжаление Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета е стигало само да дръпнеш стола на няколко крачки. И ти си гледал вечерния здрач всеки път, когато поискаш...

- Един ден видях как слънцето залязва четирийсет и четири пъти!

И малко след това добави:

- Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...

- Значи през онзи ден с четирийсет и четирите пъти си бил много тъжен?

Но малкият принц не ми отговори."

 Август едва преди два дни си замина и сякаш взе със себе си и цялата топлина на лятото, остави ни само сноп лъчи, прикриващи поразийте на вятъра, които сякаш не само донесе есента със себе си, но и куп други промени, задължения, преживявания, раздели... и ето историята на един от първите есенни дни, оставен за последни срещи, усмивки и спомени...

 Беше късен следобяд, точно времето в което улиците се изпълват с прибиращи се от работа минувачи... студен вятър разрошваше косите, разпръскваше първите есенни листа, разбъркваше мислите... небето беше ясно и ярко синьо... слънчевите лъчи, подобно на четката на талантлив художник караха измръзналите лица на минувачите да поруменяват и дори да грейват с весели усмивки... денят за някои може и да бил обикновен, но за мен далеч не беше такъв, макар и да вървеше по старите си ноти, защото беше последната ми среща (най-вероятно в близката година) със страшно добър приятел... от онези, които винаги пазите на специално място в сърцето си, и точно познанството ви с такива хора живота сякаш нарочно обича да поставя на изпитания, като ги изпраща на хиляди километри разстояние... срещата ни пак беше в парка, близо до мястото където работя, тя отново беше подранила, аз пък пак се появих запъхтяна и едвам дочакала да се поздравим започнах за пореден път да я заливам с информация относно последните новини в живота ми, тя както винаги нямаше избор и слушаше и коментираше от време на време, пак вървяхме в същата посока и седнахме в "нашето" си скътано в малка уличка кафене... на пръв поглед нищо ново и нетипично, но всъщност всичко беше различно, защото беше последно (поне в близките няколко месеца)... по странно стечение на обстоятелствата, преди да седнем на по топла чаша чай и още по-топли и приятелски разговори, и двете трябваше да си извадим паспортни снимки в близкото фото... снимките скоро бяха готови и като по традиция си разменихме по една, не осъзнавайки че това най-вероятно ще бъде единственият начин по които ще можем да се виждаме от утре нататък... съдбата явно си знае работата... след като чашите с чай бяха празни, а приказките така и не свършваха, решихме да се разходим... слънцето тъкмо беше започнало да залязва, улични музиканти свиреха джаз или любими български песни, от онези които сте сме слушали като деца  (гледайки "куче в чекмедже" например), и сякаш за момент наистина бяхме деца - малки, искрени, усмихнати, облизващи се доволно от вкуса на печената царевица, потропващи с крак в ритъм с музиката... седнахме на една пейка и неспирайки да приказваме гледахме залеза... "- Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези..." може би онзи толкова мъничък принц е бил прав... може би сега, когато и ние се чувствахме толкова малки мислехме като него... може би... ...а може би вперили поглед в залеза го виждахме от друга гледна точка, която до някъде допълва и/или се противопоставя на Екзюпери... може би човек обича слънчевите залези, защото с тях се радва на последните вълшебни и хубави моменти на деня, които му се иска да може да продължи колкото се може по-дълго... може би обичаме да гледаме слънчевите залези с мисълта за предстоящите "изгреви", които "цял ден" ще правят живота ни по-хубав, светъл, усмихнат и неповторим... може би... може би... може би в онзи така хубав ден бяха вплетени и трите гледни точки... бяхме тъжни и усмихнати, замечтани, унесени в спомени и планове, с очи унесено проследяващи последните слънчеви лъчи и мисли разбърквани и разпилявани от вятъра...

02.09.2010