С лист и химикал в ръка

Кога за последно писахте?! Не, нямам в предвид имейли, блог статии, коментари или каквото и да е друго, записвано на електронен носител със печатни букви и символи, далеч по-различни от вашия собствен ръкопис... струва ми се, че лекичко се позамислихте... ако ли не, и отговорът граничи с "много скоро... вчера... днес" няма да се забавя и да спестя похвалите си... уви струва ми се, че истината при мнозинството далеч не е за хвалби и поздравления...
Да си призная, колкото и да ми е неудобно от това, изглежда и аз спадам към онези, които все по-често забравят за чистото и неподправено удоволствие да хванат бял лист хартия и без необходимост от клавиатура просто да напишат мислите си черно на бяло...
Някои мигом биха отвърнали, че използвайки клавиатурата спомагаме за благото на горите и цялата планета, но егоиста в мен протестира... наскоро, докато подреждах забравени под леглото ми стари кутии, махайки прашния капак на една от тях, с изненада открих вързоп стари писма, черно-бели рисунки с молив, стихчета и други хартийки от преди около седем/осем години... започнах бавно да разлиствам страниците, четях, а емоциите на лицето ми непрестанно преминаваха от смях, в сълзи, после в тъга, усмивки и какво ли още не... контрастите бяха толкова много, че едва ли бих могла да опиша всяко пламъче или сълза в очите си... но при вида на гореспоменатата купчинка друго не можеше и да следва... това което държах в ръцете си бяха пожълтелите вече страници на тинейджърските ми години, на които с глуповати думи и изкривен почерк пишеше малко, което обаче предизвика толкова много спомени... часове по-късно нямаше как да не се запитам бих ли изпитала същото, ако отворех някое старо писмо запазено на имейла ми... реших не само да се питам, но и да проверя... и тъй като обичам да пазя интересни писъмца и в електронната си поща бързо намерих едно от 2003... не отричам - спомени пак имаше, но някак си липсваше чувството... чувството от допира на хартията, която аз или този който ми е пишел сме държали преди толкова години... нямаше го детския почерк и скиците, които като чисто огледало отразяваха характера/ годините/ идеите/ неумението... нямаше ги снимките и изрезките от вестници, повечето от които надписани с дати или смехотворни пожелания... старателно прибрах писмата и хартийките обратно в кутията, за да мога да ги намеря отново след няколко години, когато защо пък не, може да ги чета заедно с децата ми, със същия интерес и любопитсвто, с който аз като малка се качвах на тавана на село и ровех в старите тефтери и тетрадки от ученическите години на майка ми... след като всичко беше върнато на мястото си, бързичко реших да изляза и да се отправя към най-близката книжарница и да направя малък жест към себе си... купих си тетрадка, мъничка, за да мога да я нося винаги в чантата си, но с дебели корици, за да може хубаво да пази всяка рисунка, драскотина или мисъл, която иначе бих пробвала да напиша под формата на майл или пост... и започнах да пиша...
вече нямаше значение дали съм на пейката в парка на плажа или в най-близкото кафене, където високите технологии не са много за препоръчване... освен жеста с тетрадката реших и да си обещая да пиша по-често писма, но не такива съставени от нули и единици, с големина няколко байта, ами по-специални, истински и запомнящи се... защото удоволствието да отвориш току що пристигналия пощенски плик и да държиш в ръцете си думите на някой, на когото държиш или обичаш е несравнима, още по-несравнимо е чувството да препрочетеш същите тези думи по-късно... макар и в момента, ти който четеш всички тези думи, да не можеш да ги видиш написани в малката ми тетрадка, и да изпиташ удоволствието от прелистването на вече надрасканите страници, направи този малък жест към себе си/към всички около теб вземи един химикал/молив в ръка и подари малко щастие надраскано с ръкописни букви върху лист хартия...