GRAMMY 2010 - Breathtaking ;)

 Вчера бяха връчени ежегодните музикални награди - "Грами".... номинирани, наградени, купища звезден прах и спиращи дъха изпълнения... 

"Хип-хип, ура! Аз виждам неща, които другите не виждат. Моите рентгенови очи проникват навсякъде. На улицата, в трамвая, в градината… От известно време наблюдавам едно необикновено явление. Някои от хората, които срещам нямат никакъв мозък в главите си… Главите на всички са празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!…" (Светослав Минков - "Дамата с рентгеновите очи")

…Живот, хора, постъпки и толкова много прозрачност…. заобикаля те, задушава те, не ти дава мира…
Когато като малка четях за дамата с ренгенови очи, която вижда всичко, тайничко си мечтаех и аз да мога да го направя… мислех си, че би било невероятно да мога да разпознавам истинската същност на хората… да мога с лекота да надниквам из под чуждите маски и да откривам малкото истина, скрита там…
Всеки човек обаче расте и всичко се променя… малко по малко осъзнаваш, че не са ти необходими рентгенови очи, за да откриеш, онова, което се крие под повърхността… красиво, уродливо, галещо с нежно перо чувствата, пробождащо сърцето с остър нож, каращо те да се усмихваш или плачеш с часове… то е такова, каквото е - лесно прозримо и истинско! Има случаи, когато прозрачността на хорските души и намерения е сложна, мътна, прашна, прикрита умело с грим и/или лъжи… тогава наблюдаваш, почистваш внимателно детайлите, търсиш собствени рентгенови очила, обсебен от идеята да откриеш няколко капки истина, които да утолят жаждата на мислите ти, заблуждавани не веднъж с пустинни миражи… . Не всичко обаче е толкова трудно за разгадаване… има ги и обратните ситуации, когато сякаш живееш в стъклена реалност, а стъклото е тъй прозрачно и чупливо… хората около теб, въодушевени от идеята да те заблудят, си мислят че крият действията си зад достатъчно големи и плътни паравани, а те всъщност са направени от стъкло….прозрачно, толкова прозрачно... колкото повече наблюдаваш, толкова повече не искаш да повярваш, че всичко е толкова лесно прозримо, но не може и да бъде друго, още повече когато не го виждаш за първи път... сякаш има всеобщоизвестни „тайни” модели на заблудата, които всеки мисли, че открива и използва за първи път и никой няма да може да разбере прозрачността и същността на намеренията му... Е, чувствай/те се разкрит/и! ...  нищо лесно или използвано повече от веднъж  не може да бъде достатъчно ефикасно, още повече когато става въпрос за замаскиране на намерения... 
Искаш “ретгенови очи” – имаш ги, и сега какво?!  Вариантите са много, а правилният не може да бъде дефиниран...  можеш да продължиш да гледаш през стъклото, но все пак да заблуждаваш околните, че не виждаш нищо... можеш да заблуждаваш себе си, че стъклото е изкривено и реалността е друга... а защо не, и да удариш с юмрук в сърцевината на лъжата и да разбиеш всичко на толкова много и дребни парченца, че никога да не могат да бъдат събрани,  а дори и да бъдат скрепени някак си, нищо никога не би било същото... . кой вариант е правилен?... не знаеш , нали?! ... така си и знаех... аз също не знам... защо вместо да търсим варианти за справяне с прозрачността, не се опитваме да не допускаме появата и?... защо вместо нелепо прозрачни, не се опитваме да бъдем просто искрени?!... да, истината може да е болезнена, първоначално неприемлива, а защо не и грозна, но каквато и да е ще си бъде истина, далеч по-красива от една гротескова прозрачност...  куп разпиляни искрени думи винаги са за предпочитане пред купчина парчета от нещо, което някога е било хубаво, а в настоящия момент просто чака да бъде хвърлено при останалата част ненужни боклуци, останали от разни моменти в живота ти... остава само едно –  изборът…  ти си на ход ;)

Color My World

Everybody needs affection
Looking for a deep connection
So put a little bit of love in my life today
Everybody needs some shelter
Spend a little time together
Come into my arms
Let them tell you what I want to say

Color my world
Draw on my heart
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

I've had enough of not believing
Living life without a meaning
I want something real and I feel it when I'm next to you
Let's put out some love and devotion
Window to my hearts emotion
Til the very end
Its the place Im gonna keep you in, yeah yeah yeah yeah

Color my world
Draw on my heart
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

Let's make a world for you and me
That were never gonna leave, yea
Color my world
Why wont you color my world
Draw on my heart, yeah
Take a picture of what you think love looks like in your imagination
Write on my soul (write on my soul)
Everything you know
Use every word you've ever heard
To color my world

Ooooh ooooh, oooooh ooooh ooh
Wont you do it
Wont you color my world
Ooooh ooooh, oooooh ooooh ooh
Use every word you've ever heard
To color my world

Everybody needs affection
Looking for a deep connection
Oh, color my world 

(...by Backstreet Boys)

Понеделнишко - уроци по маркетинг ;о)

 И така началото на новата седмица е, на стреса и купищата задачки също... слънцето грее, а вие навярно вече бързате за работа нервно прелиствайки страниците на тефтера си, за да видите кое по-напред трябва да свършите... моля спрете за секунда и хвърлете един поглед на следващите редове, пък седмицата може да стане и една идея по слънчева и усмихната ;) Хубава нова седмица :о) Усмивки



Какво е маркетинг?

На парти виждате красив млад мъж. Отивате при него и му казвате: „Аз съм фантастична в леглото." Това е директен маркетинг.

Вие сте на парти с приятели и виждате красив млад мъж. Един от вашите приятели отива при него, сочейки към вас, и казва: „Тя е фантастична в леглото." Това е реклама.

На парти виждате красив млад мъж. Отивате при него и искате телефонния му номер. На следващия ден му звъните и казвате: „Здравей. Аз съм фантастична в леглото." Това е телемаркетинг.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Поизправяте се, оправяте тоалета си и пристъпвате бавно към него. Сипвате му чаша питие, подавате му я и с репликата „Може ли?" изглаждате гънките по неговата вратовръзка, докосвайки леко с тяло ръката му. След което небрежно подхвърляте: „Между другото, аз съм фантастична в леглото." Това е PR.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Той се приближава към вас и казва: „Чух, че сте фантастична в леглото." Това е разпознаване на марката.

Вие сте на парти и виждате красив млад мъж. Убеждавате го да се прибере вкъщи с вашата приятелка. Това е представител по продажбите.

Вашата приятелка не може да го задоволи, така че се обажда на вас. Това е техническа поддръжка.

Вие сте на път към организирано парти, когато осъзнавате, че в къщите, покрай които минавате, би трябвало да има красиви млади мъже. И така, покатервате се на покрива на една от тях, установявате се в центъра му и изкрещявате с пълно гърло: „Аз съм фантастична в леглото!" Това е спам.

Сиво

Няма ги крайностите… няма го бялото, и черното също, липсват пъстрите цветове, няма ги усмивките по устните ти, но и сълзи липсват в очите ти, любов няма, омраза липсва също, храната не е нито сладка, далеч не е и солена, не можеш да мълчиш, но и нямаш сила да извикаш силно мислите си на глас… всичко в ежедневието ти е просто сиво...
СИВО… сякаш някой непознат е откраднал всички цветове от мислите, чувствата,живота, сърцето ти и оставил само сивото…
СИВО като непрогледната мъгла, която те обгръща по средата на пътя към това което искаш, и объркан и изгубен в нея забравяш кой си, какви са били чувствата ти и целта ти…
СИВО като праха, която се трупа по старата ти кутия със спомени, скрита някъде на тавана, и под пластове сиви прашинки хубавите спомени вече са избледнели, копнежите и тях почти не можеш да откриеш…
СИВО като косите на жената, която седеше срещу теб в автобуса, небрежно отпуснати и неусетили игривия нрав на притежателката си преди години…
СИВО като решетките и стените на затвор, в който не знаеш защо си попаднал, нито кога и как ще излезеш от него…
Да, просто сиво… безчувствено, безлично, без вкус и аромат… обгръща те и оставаш безсилен, но с едничката надежда, че в следващият момент ще се намери някой, който да добави цвят - бял, черен, пъстър, и да заличи сивотата.

Из старите ми тетрадки - част 2

Понякога пиша и нямам смелостта да покажа думите си на яве, друг път просто пък не харесвам написаното... случва се... с времето обаче, някои думи "отлежават" и добиват смисъл, други чар, трети пък вече не се колебая гласно да изрека... следващите, писани преди има няма половин година, може би отговарят на трите, или на нито едно, реши ти...

Улицата беше пуста, в далечината примигваха едвам доловимо фарове на коли, беше тихо… с бързи стъпки все повече се приближавах към уреченото място, ала там не се виждаше никой… чувах ускорените стъпки на токчетата си, които сякаш се надпреварваха с ударите на сърцето ми… и ето… токчетата спряха, ала туптенето само се засилваше, подкрепяно от мислите - хаотични и безбройни, които се опитваха да предвидят всеки жест, усмивка, реплика…. ала колко наивно беше да се вярва, че е възможно това… още повече след толкова много време…. минаваше вече уговореният час, а от Него нямаше и следа… нетърпеливо се взирах във всеки, задаващ се отдалече минувач, с мъничката надежда да видя познатия силует и онази, типична за него походка… не минаха и няколко секунди и ето… или по-точно - и сега какво?… прегръдка за дълго отлагано "здравей!"… усмивки (глуповати, искрени, неконтролируеми)… безсмислени думи (или поне такива звучаха първоначално)… шеги… и безспирни опити да бъде уравновесен пулса… скоро и това стана, но за сметка глуповатото чувство на ученик, преживяващ първите трепети в живота си, упорито си седеше… а всъщност, нищо не беше първо…. шегите си бяха същите, като от преди време… историите, подобни, само че се отнасяха за нови хора… усмивките както и преди бяха в изобилие… и все пак го имаше онова странно чувство, когато правиш нещо за първи път, когато за първи път събираш смелост да се хвърлиш в неизвестното… може би защото различните бяхме ние… събрани отново на едно място, на милиметри един от друг… след толкова време …

Аз

Букети от думи имам много, ала някои са с бодли -
остри, иронични и пипнеш ли ги може да боли.
Като пролет обичам да съм жива, ароматна, цветна, цвежа,
но не винаги успявам да реализирам с лекота стремежа.
Палитри пъстроцветни имам, и с багри обичам да рисувам всеки миг, 

но и черно в себе си аз пазя, защото мога не само силно да обичам, но и да мразя.
Понякога съм лято - жарка, наивна и игрива, като морските вълни, 

ала и солена и опасна като тях мога да съм, ако не внимаваш ти.
Усмивки обичам с пълни шепи да раздавам, а пак сив и мрачен остава си света, 

когато няма кой в късна вечер и на мен да даде усмивката една.
И сладки са мечтите ми, със захар посипан е всеки миг, 

винаги искам от шоколад да е направен всеки стих.
Друг път като есен съм дъждовна, мрачна и непредвидлива,                                                 

бури свои имам и забравям да съм все тъй приказлива.
Ароматно кафе съм, силно и горещо, ала и горчива мога да съм, 

направиш ли погрешно нещо.
Обичам в облаците да летя и въздушни кули там да си строя.

Да, и падания често има, но за всичко мисля има си причина.
И зима има, от нея не се различавам аз.  

Чиста и невинна като стежинка мога да съм,                                                       

но и да излъчвам студ, тъга и мраз.
Пак думи много казах и ето един срещу друг сме ти и аз, и репликите вече са ненужни,             

ти научи всичко, тишината само чрез погледите шепне с тих и нежен глас.

Думите са толкова важни, а ние явно забравили сме какво значат,
нехайно мислите ни от странни в по-странни реплики свикнали са да прескачат.
Реклами, снимки, игри и котки невидимки.
Аз се смея, ти мълчиш или по странен начин опитваш се да противоречиш.
Усмивки, фрази остроумни и мислим си, че в тях липсват всякакви преструвки.
Идеята ти, знам я, тя е ясна, а отдалечеността ми pyk e повече от опасна.
Нощ, звезди и далечни градски светлини, романтизмът ми е толкова неизчерпваем, и затова ти далеч не можеш да бъдеш просто случаен.
И разговорите продължават, безкрайно думите редят се, а все така не искам с теб да ме сближават, напразни надежди да ти дават.

Честита Баба Марта! На усмивки не бъдете пестеливи, бъдете здрави, обичани, щастливи!  :о)

"Изтрих те с двойна гума от сърцето си

като ненужна правописна грешка." - Д. Дамянов

 Действаме или не, обичаме и/или мразим, мечтаем и/или просто се примиряваме с действителността, помним и/или умишлено забравяме, поздравяваме и/или подминаваме, и още какво ли не…. а също така се опитваме да трием, или просто си мечтаем да можехме… съмнявам се, че можеш откровенно да споделиш, че никога не ти се е случвало да имаш наивната идея да имаш гума която да трие всичко - "ненужните правописни грешки", които сам правиш пишейки романа на собствения си живот; надрасканите от друг, с болезнени спомени, страници на душата ти; опитите, в който си се провалил или желанията, които така и не си събрал смелост да се опиташ да осъществиш….уви такива гуми няма, надали и ше има… и знам ли, сигурно е за добро…

"Но скъса се хартията там, гдето ти

оставила бе нещо страшно тежко.

През дупката днес духа само вятърът…

…О колко ли е скъсана душата ти,

изтрила толкоз образи! Тя, куха,

навярно зее накъде дълбоко в теб

( ако изобщо още съществува )!" - Д. Дамянов (продължение)

 Истина е, че страница, пълна с грешки, или картина от черни и надраскани образи, никому не са приятни, но са си там в мислите, сърцето, душата ни… грозни и болезнени, ала ги има, за да ни напомнят, кога да бъдем смели в преследването на желанията, и кога просто да направим крачка в страни, кое да ценим у хората и как да споделяме с другите всички положителни емоции и мисли, скрити дълбоко в бездънни кутии в сърцето ни… може би пък има случаи, когато "и агнето да е цяло, и вълкът да бъде сит", а именно, когато не пилеем излишна енергия да изтрием или скъсаме хартията с написаното, нима не би било по-лесно, гледайки черновите на миналите събития, следващият път да вложим повече съобразителност и позитивни мисли и просто да опитаме да напишем историята по нов начин, а картината вместо черно-бяла вече да бъде цветничка, а хората на нея усмихнати, но все пак запазили в портфейла си, пожълтялата от безбройно препрочитане страница с грешки и поправки… :о)

In love with Sundays

 Никога не се бях замисляла колко прекрасни са всъщност неделните утрини… вкъщи си, събуждаш се бодър и невероятно отпочинал от потропващите игриво по перваза дъждовни капки, вместо от алармата на часовника, който безброй пъти си се чудил как да счупиш… в стаята пък се носи аромата на онзи любим сладкиш, който от малък/ка обичаш толкова много… да не забравяме и аромата на свежест и цветя, идващ през леко отворения прозорец… още си в леглото, а денят ти се вижда по-прекрасен от когато и да е било… същата магия продължава и след като станеш… усмивки и целувки от любимите хора, чаша ободряващо кафе, която пиеш бавничко и удобно седнал/а на дивана, вместо на крак и вършейки поне още три-четири неща междувременно, както е през седмицата…. денят продължава с уговорка с приятели например, която вместо с конкретна служебна цел, правите с миничката идея просто да се видите и наваксате дузини приятни моменти заедно… и така миг подир миг неделните часове неусетно се изплъзват, и макар и малко наглед, понякога са напълно достатъчни за да ни заредят пълноценно с хубави емоции за цялата нова тежка седмица…

Mary J. Blige and a Monday morning

Може да е началото на седмицата и на всички задължения, може да вали безспирно сняг и студа да се опитва настойчиво да вледени усмивките ни... може, но може и сами да се опитаме да направим сивото в цветно, например с хубава нагласа, музика и усмивки... Have a great new week ! ;o)

"...no time for negative vibes, cause I’m winning...Keep your head up high In yourself, believe in you, believe in me Having a really good time..."

Carnival & Olympic Spirit

 През последните дни беше сложено началото на две от най-грандиозните събития за 2010… Карнавала в Рио Де Женейро и Зимните Олимпийски Игри във Ванкувър, Канада… цветове, силни усещания, спиращи дъха изпълнения, огън (олимпийски и под друга форма), страст… гледайки и двете събития във всеки се надига едно неописуемо чувство на гордост, топлина, стремеж към нови висоти, екипен дух, желание да избягаме от ежедневието и да се впуснем в ритъма на танца или пък в смехотворно изпълнение на ледената площадка… и докато продължаващите древни традиции ни учат как да бъдем по-добри хора и да извисим духа си, колкото се може по-високо, реалността прави точо обратното… (първо обаче мисля че е редно да почетем паметта на грузинеския състезател с шейни Нодар Кумариташвили)… трагедията в Хаити, разкритията по Българската операция "Октопод", все още блокираната Българо-Гръцка граница,продължаващата криза, ежегодните наводнения и пътни блокажи (защото някой пак не е могъл да предвиди очевидното и да задели някой друг лев, за да може поне една година да бъдем подготвени за природните бедствия), нереалистичен бюджет, атаките в Южен Афганистан, стрелба от преподавател в Американски университет, генно модифицираните храни… мисля, че няма смисъл да изреждам повече… много от изброените може и да са обективно независими от всеки от нас по отделно, но пък зависят от груповия ни избор, като общество, което има правото да контролира случващото се, и което би трябвало да се интересува от собственото си бъдеще… неслучайно започнах с Олимпийските игри и карнавала в Рио, малък пример за това колко могат да постигат хората, когато са в екип или когато с всички сили се стремят към нещо по-добро… не е нужно да бъдем световно-прославени състезатели за да се озовем на най-високото място на стълбицата за медалите… не е нужно и да сме професионални танциори, за да можем с усмивка и правилна стъпка да подминаваме ежедневните препядствия и предизвикателства, които живота постоянно ни поставя на пътя… промените никога не са желани, нито пък лесни, но нима не можем да се справим?! ?Изборът е твой ;о)

Click here to visit the official web-site of the Carnival of Rio De Janeiro 

Click here to visit the official web-site of Vancouver Olympic Games 2010

Обичаме, прощаваме и/или дружно пийваме в един и същи ден... или пък просто се усмихваме :o)

Мислех си този път да пропусна блогване по темата, защото напоследък и трите понятия някак си ми се размиват, но какво пък… първо честито на празнуващите, кой каквото е решил да празнува, или пък каквото някак си му се е наложило да почете…
Винаги съм била любител на празниците… важни или не толкова… винаги съм смятала, че внасят някакво хубавичко чувство и цвят в ежедневието… още може би до някъде подкрепям тази идея, но някак си смених малко ъгъла на гледните точки… през последната седмица основна тема на дискусии, където и да отидех, беше необходимостта или крайната ненужност на трите празника… имаше цветущи спорове, безброй аргументи, мъже срещу жени, романтици срещу прагматици… и какво или още не…. отначало се включвах и аз с някой друг аргумент, но тъй като всичко е прекалено субективно, реших да седна на мястото на наблюдателя, който се усмихва лекичко и слуша как в стремежа да защитят гледната си точка, хората могат да се превърнат в глупаци, които в един момент забравят какво защитават дори, но продължават да твърдят, че са прави… уви така се оказва, че става и с много празници… видоизменят се, комерсиализират се, обективизират се до толкова, че основната им идея, остава затрупана под купища ненужни аргументи и очаквания… а ние, лутащи се между тях, между една и друга крайност, забравяме, че идеята е просто да бъдем щастливи… това обаче, не отхвърля тезата ми, че не е нужно да има празник, за да се усмихваме и да намираме най-прекия път, по които да заразяваме околните с усмивките си… затова… днес празнувайте, ако наистина го чувставате и мислите… или пък просто приемете деня като обикновено парченце от календара, на което пише с големи букви "Ден на усмивките!" …. Весело прекарване :о)

10 Корпоративни Урока

...Хумористични и налудничави, но пък и често зад всяка шега стои доза истина... в случая може дори повече ;)

Корпоративен урок 1:
Мъж влиза под душа, докато съпругата му точно привършва със своя, когато на външната врата се позвънява. Жената набързо увива една кърпа около себе си и тича да отвори. Отвън стои Боб - съседът. Преди да е казала и една дума, той предлага "Ще ти дам 800$ ако свалиш тази кърпа!". След като помислила за момент, жената свалила кърпата и застанала гола пред Боб. Секунди по-късно той й връчил 800$ и си тръгнал. Жената се загърнала отново и се върнала в банята. "Кой беше?" - попитал съпругът й. "Боб - съседът" - отговорила тя. "Чудесно!", казал мъжът, "Спомена ли нещо за 800-те долара, които ми дължи?"
Бизнес поука: Ако навреме споделите с акционерите си важна информация, отнасяща се до кредит и риск, бихте могли да избегнете изобличаване.

Корпоративен урок 2:
Свещеник предложил на монахиня да я откара до манастира. В един момент, тя скръстила крака, така че единият й крак се оголил. Отецът едва не катастрофирал. След като овладял колата, той леко прокарал ръката си по крака й. "Отче, припомнете си Псалм 129" - казала монахинята. Свещеникът отдръпнал ръката си. Но малко по-късно, докато сменял скорости, той отново поставил ръката си върху крака й. "Отче, припомнете си Псалм 129" - казала монахинята отново. "Прости плътската ми слабост, сестро" - извинил се отецът. След като пристигнали в манастира, монахинята се прибрала. Свещеникът бързо изтичал в църквата за да погледне Псалм 129. Същият гласял: "Давай напред и търси, нагоре ще откриеш благоденствие."
Бизнес поука: Ако не сте добре информирани в професията си, рискувате да пропуснете чудесни възможности.

Корпоративен урок 3:
Търговският представител, деловодителката и управителят на фирма отиват да обядват заедно. По пътя намират старинна маслена лампа. Разтриват я и отвътре се появява един Джин. "Ще изпълня по едно желание на всеки от вас" - казва той. "Първо аз! Първо аз!" - скача деловодителката - "Искам да бъда на Бахамите, да карам джет, без да се интересувам от нищо". Пуф! И изчезнала. "Сега аз! Сега аз!" - крещи търговският представител - "Искам да бъда в Хавай, да разпускам на плажа с личен масажист, безкраен запас от коктейли и любовта на моят живот". Пуф! И той изчезнал. "Твой ред е" - казал Джина на управителя. "Искам тези двамата обратно на работните места след края на обедната почивка" - отговорил той.
Бизнес поука: Винаги оставяйте първата дума на шефа.

Корпоративен урок 4:
Гарванът седял по цял ден на дървото, без да прави нищо. Заекът го попитал - "Мога ли и аз като теб да седна и да не правя нищо по цял ден?". "Разбира се, защо не" - отговорил гарванът. И така, седнал заекът на земята и си почивал. Унесъл се, една лисица изскочила от храстите и го изяла.
Бизнес поука: За да седите без да правите нищо, трябва да сте на висока позиция.

Корпоративен урок 5:
Пуякът разговарял с бика. "Как ми се иска да полетя и да кацна на това дърво" - въздишал той - "но не ми достига енергия за да махам толкова силно с крила". "Защо не клъвнеш малко от фекалиите ми" - предложил бикът - "те са силно енергийни и хранителни". Пуякът се надвесил над една от неговите купчинки и не след дълго открил, че бикът е прав - вече имал енергия и успял да достигне най-долният клон на дървото. На следващият ден, след като си похапнал още от чудодейната смес, той кацнал на по-горният клон. Най-сетне, няколко дни по-късно, пуякът гордо се перчил и вдигал врява от върха на дървото. Не след дълго бил забелязан от фермера, който го свалил с един изстрел на пушката си.
Бизнес поука: Лайняните номера могат да ви изведат на върха, но не и да ви помогнат да се задържите там.

Корпоративен урок 6:
В Африка всяка сутрин газелата се събужда с мисълта, че трябва да надбяга най-бързия лъв, за да остане жива. Всяка сутрин лъвът се събужда с мисълта, че трябва да надбяга най-бавната газела, за да не умре от глад.
Бизнес поука: Няма значение дали си газела или лъв: когато слънцето изгрее, по-добре да станеш, за да изпревариш другите.

Корпоративен урок 7:
Мъж отсяда в хотел в Австралия. В стаята има компютър и той решава да изпрати електронно писмо на жена си. Обаче случайно сбърква адреса и без да осъзнае грешката си изпраща писмото.
В същото време някъде в Хюстън, вдовица се връща от погребението на съпруга си. Вдовицата решава да си провери електронната поща за писма от роднини и познати. След като прочита първото писмо, тя пада възнак в безсъзнание. Синът на вдовицата дотърчава в стаята, намира майка си на пода и хвърля поглед на екрана, на който пише: До: моята любяща съпруга
Тема: пристигнах
Дата: 7-ми септември, 2005 г.
Знам, че ще се изненадаш да ме чуеш. И тук имат компютри вече, и можеш да изпратиш писма на своите любими. Току-що пристигнах и отседнах тук. Виждам, че всичко е приготвено и за твоето пристигане утре. Нямам търпение да се видим! Надявам се твоето пътуване да е също безпроблемно, като моето. Послепис: Адски е горещо тук долу!
Бизнес поука: Уверете се, че комуникацията се осъщестява между правилните страни. Иначе резултатите могат да не отговорят на очакванията ви.

Корпоративен урок 8:
Джони искал да изчука едно момиче в неговия офис... Но тя си имала приятел... Един ден Джони не издържал, отишъл при нея и предложил: "Ще ти дам 1000 долара ако ме оставиш да те изчукам". Но момичето го отрязало: "НЯМА НАЧИН!". Джони казал: "Ще бъда бърз, ще хвърля парите на пода, ти ще се наведеш, а аз ще съм свършил преди да се изправиш". Тя помислила за момент и казала, че трябва да се посъветва с приятеля си... Позвънила на гаджето и му разказала за случая. Момчето и отговорило "Искай му 2000 долара, прибери парите много бързо, той даже няма да успее да си свали гащите!" Така, че момичето се съгласило и приело предложението. Приятелят и я чакал половин час да се обади. Най-накрая, след 45 минути чакане той и позвънил и я попитал какво е станало. Тя му отговорила "Копелето хвърли монети!!!"
Бизнес поука: Винаги обмисляйте всички аспекти на бизнес предложение преди да се съгласите и да ви го начукат.

Корпоративен урок 9:
Когато тялото било създадено, всички части от него искали да бъдат Шефа. Мозъкът казал: "Аз трябва да бъда шеф, защото контролирам всички функции на тялото". Краката казали: "Ние трябва да бъден шефове, защото ние пренасяме мозъка наоколо, където поиска". Ръцете казали: "Ние трябва да сме шефове, защото ние вършим всичката работа и печелим пари." И така после било сърцето, белия дроб, очите, докато накрая и задника поискал да бъде шеф. Всички части започнали да се смеят на идеята. Тогава задника се блокирал и отказал да работи. След известно време очите започнали да се затварят, ръцете се парализирали, краката изтръпнали, сърцето и белия дроб изпаднали в паника, а мозъкът изпаднал в треска. В края на краищата всички решили, че задникът трябва да бъде шеф и нещата преминали. Всички части си вършели своята работа, докато Шефът само си седял и изхвърлял навън боклуците (лайната).
Бизнес поука: Не е нужно да си мозък, за да бъдеш шеф - всеки задник може да бъде.

Корпоративен урок 10:
Една лястовичка летяла на юг, но студът я застигнал и премръзнала до смърт, тя паднала в широко поле. През полето минала крава и се изсрала върху птичката. Изпражнението стоплило лястовичката, тя се съвзела и радостно започнала да чурулика... Минаваща наблизо котка чула чуруликането и следвайки звука, извадила птичката от кравешкото лайно и я изяла.
Бизнес поуки:
1. Не всеки, който те засипва с лайна е твой враг.
2. Не всеки, който те вади от лайната е твой приятел.
3. Когато си затънал в лайна до гуша, недей да чуруликаш много-много.

"Големите големи очаквания - още по-големи разочарования"
Случва ви се честичко нали?! Било то с филм, чийто трейлър сте видели преди месеци и с нетърпение очаквате зрелищната премиера… или пък с книга, за която сте се наслушали на толкова мнoго хубави коментари, че пътувайки с автобуса на връщане от книжарницата нетърпеливо започвате да прелиствате и четете страница след страница… защо пък не и със среща или събитие, което толкова дълго сте очаквали, подготвяли и какво ли още не и в крайна сметка резултата пак си е същият… разочарованието е правопропорционално или дори още по-голямо от очакването… Признавам, нямам представа дали някой, било то учен, психолог или философ, е пробвал да разгадае мистерията, но дори и да е, не пречи и всеки от нас да се позамисли малко и да намери своите лични "очакване -> разочарование" фактори… все пак, който каквото и да приказва, според мен най-голямата загадка за всеки е неговата собствена личност… и така колкото повече се опитах аз за себе си да реша загадката с факторите, толкова неизвестните ставаха все повече, а с тях и алтернативните варианти на решение…
1во - мислейки, пресмятайки и предполагайки крайния резултат (това май е много по-присъщо на жените), пилеем позитивната енергия, която вместо за такива безсмислени цели, бихме могли да използваме за извличане на максималното от така желаното събитие/книга/филм/и др. и когато дойде същинския момент, вече ни е дошло до гуша от оптимизъм, и започваме да пречупваме нещата през песимистичната или реалистичната призма на възприятието си… понякога наистина мисля, че и оптимизма е изчерпаем, но поне възобновим, ресурс, който обаче се възобновява периодично, а не постоянно…
2ро - замислете се, че едни от най-хубавите моменти в живота ви са били такива, за които ни най-малко не сте подозирали, а пък лошите такива вече най-вероятно дори не помните… фактор пак е липсата на очакване, което ако би омаловажило хубавото или изострило допълнително лошото… пилееенето на излишни мисли ви прави или ненужни оптимисти, или крайно още по-ненужни песимисти…
3то - при бегъл поглед в синонимния речник, вниманието грабва факта, че измежду синонимите на "очакване" са именно думи като - "напрежение" , "напрегнатост", "безпокойство", "неизвестност", "несигурност"… факт!… редки са случаите, когато отрицателното безпроблемно може да се превърне в положително… мисля че и разглежданият случай е такъв…
Аз мога още много да продължавам с изложението на собсвените си мисли, но в подкрепа ето и малко чужди, за да може поне малко картината да бъде оцветена с обективизъм… пък след това избора пак остава личен и оформен под крайно субективната преценка на всеки един от нас/вас…
~ “Never idealize others. They will never live up to your expectations. Don't over-analyse your relationships. Stop playing games. A growing relationship can only be nurtured by genuineness.”- Leo F. Buscaglia (American guru, tireless advocate of the power of love, 1924-1998).
~ “I would like to explain the meaning of compassion, which is often misunderstood. Genuine compassion is based not on our own projections and expectations, but rather on the rights of the other: irrespective of whether another person is a close friend” - Dalai Lama (Head of the Dge-lugs-pa order of Tibetan Buddhists, 1989 Nobel Peace Prize, b.1935)
~ “Oft expectation fails, and most oft where most it promises; and oft it hits where hope is coldest; and despair most sits” - William Shakespeare
~ “Our desires always disappoint us; for though we meet with something that gives us satisfaction, yet it never thoroughly answers our expectation.” - Elbert Hubbard (American editor, publisher and writer, 1856-1915)
~ “We love to expect, and when expectation is either disappointed or gratified, we want to be again expecting.” - Samuel Johnson (English Poet, Critic and Writer. 1709-1784)
~ “Life is so constructed, that the event does not, cannot, will not, match the expectation” - Charlotte Bronte (English novelist, noted for Jane Eyre (1847), 1816-1855)
~ “When one's expectations are reduced to zero, one really appreciates everything one does have” - Stephen Hawking (English Physicist, b.1942)

Alice in wonderland

Преди време когато реших да правя бегли опити да имам блог, реших че това ще бъде моята мъничка и цветна страна на чудесата... от там се появи и псевдонима "Alice"... тук и аз като една далеч по-съвременна и променена Алиса мога да ставам мъничка и голяма, според зависи колко щастлив е бил денят... пишейки понякога и аз се опитвам да отгатвам, вместо гатанките на Шапкаря, своите собствени... надбягвам се, подобно на Мартенския заек, с дните в месеца... и какво ли още не...
Знам, че преди няколко поста публикувах цялата книга, на моята любима Алиса, но съдейки по себе си... електронните книги в повечето случаи просто грабват за секунди вниманието ми и или никога повече не поглеждам въпросното произведение, или отивам до най-близката книжарница за да се сдобия с хубаво печатно издание (никой все пак не може да сравни удоволствието от четенето на грижливо напечатано и подвързано издание, с такова качено на електронен носител... последния напоследък все повече се опитва да убие цялото удоволствие от четенето, но това е тема на друга дискусия...)... но пък някой друг цитат от любима позабравена книга, без значение на какво и как е написан, винаги изпъстря по един или друг начин деня и внася смисъл в безсмисленото... и така ето няколко цитата от истинската Алиса, които може пък и да разнообразят и вашия ден... :о)

- Кой път да поема от тук? - попита Алиса.
- Зависи къде искаш да стигнеш - отговори Усмихващият се котарак.
- Няма значение - отвърна Алиса.
- Товага няма значение и кой път ще поемеш - усмихна се загадъчно Котаракът.
- ...стига да стигна някъде - допълни Алиса.
- О, това със сигурност ще се случи, каза Котаракът, стига да вървиш достатъчно дълго.
***
"Ако имах свои собствен свят всичко щеше да е безсмислено. Нищо нямапе да бъде каквото е наистина, защото всъщност щеше да бъде каквото не е. И обратното, това което е, не би било. И каквото не би било, ще бъде. Разбирате ли?"
***
"Боже, Боже, колко е необикновено е всичко днес! А вчера си беше съвсем постарому. Питам се дали пък през нощта не съм се променила. Чакай да си помисля - като се събудих сутринта, бях ли същата? До колкото си спомням, май се почувствам малко по-различна. Но ако не съм същата, възниква втори въпрос: "Да му се не види, коя съм в действителност? Хм, това е най-голямата загадка!"
***
"Ако всеки се занимаваше само със своите собствени дела, светът щеше да се развива доста по-бързо отколкото го прави сега."
***
"Добре! Често съм виждала котка без усмивка, но една усмивка без котка! Това е най-любопитно нещо, което винаги казвам в живота ми!"
***
"Не е задължително авторът да разбира смисъла на собствената си история, повече от всеки друг!"
***
"Всичко е безсмислено, ако не се вярва в невъзможното!"
***
"Моралът може да бъде намерен навсякъде, стига наистина да искате да го намерите!"
***

Saturday afternoon

Първата учебна (работна) седмица на Февруари свърши преди броени часове... и докато снегът усърдно се опитва да затрупа всяко кътче от улиците и да вледени и малкото останали усмивки по лицата на хората... в стаята пък уюта и приятелската компания се опитват да премахнат всички останали от през седмицата следи от негативни мисли и емоции... топлина, приятели, смях, шоколад, липсва само релаксиращата музика за да бъде съботната почивка напълно завършена...

Притча за това как чувствата играели на криеница

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:

— Хайде да играем на криеница, а!?

ИНТРИГАТА повдигнала вежди:

— Криеница? Що за игра е това?

Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.

ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.

— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.

Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.

— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.

Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.

И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).

Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.

И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

Едно от малкото хубави нещица на фейсбук е възможността от време на време да разнообразяваме или обновяваме интересите си в областта на културата и изкуството - било то с невероятен текст и музика, прекрасна фотография, интересна статия, информация за постановка/концерт/друго събитие, абзац от любима книга на приятел, и прочие... колкото и да ми е неприятно да си го призная, следващата извадка я открих именно във фейсбук, но какво пък... понякога не се знае от кой храст ще изкочи заека...хайде да не убъртам повече... предварително само да кажа едно Благодаря на В.

Фернандо Сорентино - Съществува един човек,който има навика да ме бие с чадър по главата

Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата. Точно днес се навършват пет години от деня, в който започна да ме бие с чадър по главата. Отначало не можех да го понасям; сега съм свикнал.
Не знам как се казва. Знам само, че е обикновен човек, със сив костюм, прошарена коса и с незапомняща се физиономия. Срещнах го преди пет години, в една топла утрин. Четях вестник удобно разположен на пейка под сянката на едно дърво в Палермската гора. Изведнъж усетих, че нещо ме потупва по главата. Беше същият човек, който сега, докато пиша тези редове, продължава механично и безразлично да ме бие с чадър по главата.
В онзи момент, се обърнах, изпълнен с негодувание – той продължи да ми нанася удар след удар. Запитах го дали не е луд - никаква реакция. Тогава го заплаших, че ще извикам полицай – изобщо не се стресна, продължи спокойно работата си. Поколебах се, но като видях, че няма намерение да се откъсва от заниманието си, станах и му ударих един юмрук в лицето. Човекът изстена леко и падна на земята. Надигна се веднага, но явно с големи усилия, и пак се залови мълчаливо да ме бие с чадъра по главата. Носът му кървеше и тогава ми стана жал за човека, дори изпитах угризения, че го бях ударил толкова силно. В интерес на истината, човекът изобщо не ме удряше истински с чадъра, по-скоро леко ме потупваше, съвсем безболезнено. Естествено, че дори тези потупвания са безкрайно неприятни. Всички знаем, че когато някоя муха ни кацне на челото, не изпитваме никаква болка – изпитваме досада. Е, онзи чадър беше една огромна муха, която на равни интервали кацаше на главата ми.
Убеден, че пред мен стои истински луд, реших да се махна. Човекът мълчаливо ме последва, без да спира да ме бие. Тогава хукнах да бягам (тук трябва да отбележа, че малко хора могат да се мерят с мен по бързина). Той се втурна да ме преследва в отчаян опит да ми нанесе някой удар. Моят мъчител се задъхваше, задъхваше, задъхваше и пъшкаше толкова, че в един момент си помислих, че ако продължи да тича, скоро ще се строполи мъртъв на място. Затова преминах от бегом в умерен ход. Погледнах го. На лицето му не се четеше ни благодарност, ни укор. Само продължаваше да ме бие с чадър по главата. Хрумна ми да отида в участъка и да кажа: “Господин полицай, този човек ме бие с чадър по главата.” Безпрецедентно. Полицаят щеше да ме изгледа подозрително, да ми поиска документите, да почне да ми задава неудобни въпроси, а накрая нищо чудно и да ме арестува.
Сметнах, че май най-добре е да си ходя вкъщи. Взех автобус 67. Той, без да спира да ме бие, се качи след мен. Седнах на първата седалка. Той застана прав до мен – с лявата ръка се държеше за лоста, с дясната неумолимо размахваше чадъра. Отначало пътниците само се споглеждаха и подсмихваха. Шофьорът взе да ни наблюдава в огледалото. Постепенно смехът на хората прерасна в кикот, кикот гръмък и нескончаем. Аз, от срам, пламтях като божур. Моят преследвач, явно много над тези неща, продължаваше да удря.
Слязох, слязохме, на Пасифико, на моста. Вървяхме по булевард Санта Фе. Всички се обръщаха и ни зяпаха глупаво. Идеше ми да им кресна: “Какво сте ни зяпнали, тъпаци такива? Да не би никога да не сте виждали да бият някого с чадър по главата?” Но се сетих, че в действителност едва ли някога са виждали такова чудо. Пет-шест деца тръгнаха след нас, надавайки бесни крясъци.
Но аз имах план. Щом стигнех у дома, щях ловко да му затръшна вратата под носа. Не успях – той ме изпревари, с твърда ръка сграбчи дръжката, понапъна се и влезе с мен.
Оттогава не е спирал да ме бие с чадъра по главата. Доколкото ми е известно, никога не е спал и нищо не е ял. Стига му това, че ме бие. Навсякъде е с мен, дори в най-интимните моменти. Спомням си, че в началото ударите ми пречеха да заспя; сега си мисля, че без тях би ми било невъзможно да спя.
Така или иначе, отношенията ни не винаги са били добри. Колко пъти и как ли не съм го молил да ми обясни поведението си. Напразно – безмълвно продължаваше да ме бие с чадъра по главата. Неведнъж съм го удрял с юмрук, ритал съм го и , Господ да ми прости, дори съм му посягал с чадър. Той приемаше ударите кротко, приемаше ги просто като част от работата си. И това е именно най-изумителната черта на неговата личност – тази спокойна увереност в делото, тази липса на омраза. Накратко, убеждението, че изпълнява тайна и висша мисия.
Въпреки липсата на физиологични нужди, знам, че, когато го удрям, изпитва болка, знам, че е слаб, че е смъртен. Знам също, че един куршум би ме освободил от него. Само не знам за кого трябва да е куршума – за него или за мен. Чудя се и дали, когато и двамата вече сме мъртви, няма да продължава да ме бие с чадър по главата. Както и да е, цялото това умуване е безполезно – признавам, че не съм способен да го убия, нито да се самоубия.
От друга страна, наскоро разбрах, че не бих могъл да живея без неговите удари. Сега, все по-често, ме гризе едно предчувствие. Нова мъка ме гнети, гнети ме мисълта, че може би точно, когато най-много се нуждая от него, този човек ще си тръгне и повече не ще изпитам онези нежни потупвания с чадъра, благодарение на които спях така дълбоко.