"Големите големи очаквания - още по-големи разочарования"
Случва ви се честичко нали?! Било то с филм, чийто трейлър сте видели преди месеци и с нетърпение очаквате зрелищната премиера… или пък с книга, за която сте се наслушали на толкова мнoго хубави коментари, че пътувайки с автобуса на връщане от книжарницата нетърпеливо започвате да прелиствате и четете страница след страница… защо пък не и със среща или събитие, което толкова дълго сте очаквали, подготвяли и какво ли още не и в крайна сметка резултата пак си е същият… разочарованието е правопропорционално или дори още по-голямо от очакването… Признавам, нямам представа дали някой, било то учен, психолог или философ, е пробвал да разгадае мистерията, но дори и да е, не пречи и всеки от нас да се позамисли малко и да намери своите лични "очакване -> разочарование" фактори… все пак, който каквото и да приказва, според мен най-голямата загадка за всеки е неговата собствена личност… и така колкото повече се опитах аз за себе си да реша загадката с факторите, толкова неизвестните ставаха все повече, а с тях и алтернативните варианти на решение…
1во - мислейки, пресмятайки и предполагайки крайния резултат (това май е много по-присъщо на жените), пилеем позитивната енергия, която вместо за такива безсмислени цели, бихме могли да използваме за извличане на максималното от така желаното събитие/книга/филм/и др. и когато дойде същинския момент, вече ни е дошло до гуша от оптимизъм, и започваме да пречупваме нещата през песимистичната или реалистичната призма на възприятието си… понякога наистина мисля, че и оптимизма е изчерпаем, но поне възобновим, ресурс, който обаче се възобновява периодично, а не постоянно…
2ро - замислете се, че едни от най-хубавите моменти в живота ви са били такива, за които ни най-малко не сте подозирали, а пък лошите такива вече най-вероятно дори не помните… фактор пак е липсата на очакване, което ако би омаловажило хубавото или изострило допълнително лошото… пилееенето на излишни мисли ви прави или ненужни оптимисти, или крайно още по-ненужни песимисти…
3то - при бегъл поглед в синонимния речник, вниманието грабва факта, че измежду синонимите на "очакване" са именно думи като - "напрежение" , "напрегнатост", "безпокойство", "неизвестност", "несигурност"… факт!… редки са случаите, когато отрицателното безпроблемно може да се превърне в положително… мисля че и разглежданият случай е такъв…
Аз мога още много да продължавам с изложението на собсвените си мисли, но в подкрепа ето и малко чужди, за да може поне малко картината да бъде оцветена с обективизъм… пък след това избора пак остава личен и оформен под крайно субективната преценка на всеки един от нас/вас…
~ “Never idealize others. They will never live up to your expectations. Don't over-analyse your relationships. Stop playing games. A growing relationship can only be nurtured by genuineness.”- Leo F. Buscaglia (American guru, tireless advocate of the power of love, 1924-1998).
~ “I would like to explain the meaning of compassion, which is often misunderstood. Genuine compassion is based not on our own projections and expectations, but rather on the rights of the other: irrespective of whether another person is a close friend” - Dalai Lama (Head of the Dge-lugs-pa order of Tibetan Buddhists, 1989 Nobel Peace Prize, b.1935)
~ “Oft expectation fails, and most oft where most it promises; and oft it hits where hope is coldest; and despair most sits” - William Shakespeare
~ “Our desires always disappoint us; for though we meet with something that gives us satisfaction, yet it never thoroughly answers our expectation.” - Elbert Hubbard (American editor, publisher and writer, 1856-1915)
~ “We love to expect, and when expectation is either disappointed or gratified, we want to be again expecting.” - Samuel Johnson (English Poet, Critic and Writer. 1709-1784)
~ “Life is so constructed, that the event does not, cannot, will not, match the expectation” - Charlotte Bronte (English novelist, noted for Jane Eyre (1847), 1816-1855)
~ “When one's expectations are reduced to zero, one really appreciates everything one does have” - Stephen Hawking (English Physicist, b.1942)

Alice in wonderland

Преди време когато реших да правя бегли опити да имам блог, реших че това ще бъде моята мъничка и цветна страна на чудесата... от там се появи и псевдонима "Alice"... тук и аз като една далеч по-съвременна и променена Алиса мога да ставам мъничка и голяма, според зависи колко щастлив е бил денят... пишейки понякога и аз се опитвам да отгатвам, вместо гатанките на Шапкаря, своите собствени... надбягвам се, подобно на Мартенския заек, с дните в месеца... и какво ли още не...
Знам, че преди няколко поста публикувах цялата книга, на моята любима Алиса, но съдейки по себе си... електронните книги в повечето случаи просто грабват за секунди вниманието ми и или никога повече не поглеждам въпросното произведение, или отивам до най-близката книжарница за да се сдобия с хубаво печатно издание (никой все пак не може да сравни удоволствието от четенето на грижливо напечатано и подвързано издание, с такова качено на електронен носител... последния напоследък все повече се опитва да убие цялото удоволствие от четенето, но това е тема на друга дискусия...)... но пък някой друг цитат от любима позабравена книга, без значение на какво и как е написан, винаги изпъстря по един или друг начин деня и внася смисъл в безсмисленото... и така ето няколко цитата от истинската Алиса, които може пък и да разнообразят и вашия ден... :о)

- Кой път да поема от тук? - попита Алиса.
- Зависи къде искаш да стигнеш - отговори Усмихващият се котарак.
- Няма значение - отвърна Алиса.
- Товага няма значение и кой път ще поемеш - усмихна се загадъчно Котаракът.
- ...стига да стигна някъде - допълни Алиса.
- О, това със сигурност ще се случи, каза Котаракът, стига да вървиш достатъчно дълго.
***
"Ако имах свои собствен свят всичко щеше да е безсмислено. Нищо нямапе да бъде каквото е наистина, защото всъщност щеше да бъде каквото не е. И обратното, това което е, не би било. И каквото не би било, ще бъде. Разбирате ли?"
***
"Боже, Боже, колко е необикновено е всичко днес! А вчера си беше съвсем постарому. Питам се дали пък през нощта не съм се променила. Чакай да си помисля - като се събудих сутринта, бях ли същата? До колкото си спомням, май се почувствам малко по-различна. Но ако не съм същата, възниква втори въпрос: "Да му се не види, коя съм в действителност? Хм, това е най-голямата загадка!"
***
"Ако всеки се занимаваше само със своите собствени дела, светът щеше да се развива доста по-бързо отколкото го прави сега."
***
"Добре! Често съм виждала котка без усмивка, но една усмивка без котка! Това е най-любопитно нещо, което винаги казвам в живота ми!"
***
"Не е задължително авторът да разбира смисъла на собствената си история, повече от всеки друг!"
***
"Всичко е безсмислено, ако не се вярва в невъзможното!"
***
"Моралът може да бъде намерен навсякъде, стига наистина да искате да го намерите!"
***

Saturday afternoon

Първата учебна (работна) седмица на Февруари свърши преди броени часове... и докато снегът усърдно се опитва да затрупа всяко кътче от улиците и да вледени и малкото останали усмивки по лицата на хората... в стаята пък уюта и приятелската компания се опитват да премахнат всички останали от през седмицата следи от негативни мисли и емоции... топлина, приятели, смях, шоколад, липсва само релаксиращата музика за да бъде съботната почивка напълно завършена...

Притча за това как чувствата играели на криеница

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:

— Хайде да играем на криеница, а!?

ИНТРИГАТА повдигнала вежди:

— Криеница? Що за игра е това?

Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.

ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.

— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.

Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.

— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.

Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.

И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).

Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.

И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

Едно от малкото хубави нещица на фейсбук е възможността от време на време да разнообразяваме или обновяваме интересите си в областта на културата и изкуството - било то с невероятен текст и музика, прекрасна фотография, интересна статия, информация за постановка/концерт/друго събитие, абзац от любима книга на приятел, и прочие... колкото и да ми е неприятно да си го призная, следващата извадка я открих именно във фейсбук, но какво пък... понякога не се знае от кой храст ще изкочи заека...хайде да не убъртам повече... предварително само да кажа едно Благодаря на В.

Фернандо Сорентино - Съществува един човек,който има навика да ме бие с чадър по главата

Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата. Точно днес се навършват пет години от деня, в който започна да ме бие с чадър по главата. Отначало не можех да го понасям; сега съм свикнал.
Не знам как се казва. Знам само, че е обикновен човек, със сив костюм, прошарена коса и с незапомняща се физиономия. Срещнах го преди пет години, в една топла утрин. Четях вестник удобно разположен на пейка под сянката на едно дърво в Палермската гора. Изведнъж усетих, че нещо ме потупва по главата. Беше същият човек, който сега, докато пиша тези редове, продължава механично и безразлично да ме бие с чадър по главата.
В онзи момент, се обърнах, изпълнен с негодувание – той продължи да ми нанася удар след удар. Запитах го дали не е луд - никаква реакция. Тогава го заплаших, че ще извикам полицай – изобщо не се стресна, продължи спокойно работата си. Поколебах се, но като видях, че няма намерение да се откъсва от заниманието си, станах и му ударих един юмрук в лицето. Човекът изстена леко и падна на земята. Надигна се веднага, но явно с големи усилия, и пак се залови мълчаливо да ме бие с чадъра по главата. Носът му кървеше и тогава ми стана жал за човека, дори изпитах угризения, че го бях ударил толкова силно. В интерес на истината, човекът изобщо не ме удряше истински с чадъра, по-скоро леко ме потупваше, съвсем безболезнено. Естествено, че дори тези потупвания са безкрайно неприятни. Всички знаем, че когато някоя муха ни кацне на челото, не изпитваме никаква болка – изпитваме досада. Е, онзи чадър беше една огромна муха, която на равни интервали кацаше на главата ми.
Убеден, че пред мен стои истински луд, реших да се махна. Човекът мълчаливо ме последва, без да спира да ме бие. Тогава хукнах да бягам (тук трябва да отбележа, че малко хора могат да се мерят с мен по бързина). Той се втурна да ме преследва в отчаян опит да ми нанесе някой удар. Моят мъчител се задъхваше, задъхваше, задъхваше и пъшкаше толкова, че в един момент си помислих, че ако продължи да тича, скоро ще се строполи мъртъв на място. Затова преминах от бегом в умерен ход. Погледнах го. На лицето му не се четеше ни благодарност, ни укор. Само продължаваше да ме бие с чадър по главата. Хрумна ми да отида в участъка и да кажа: “Господин полицай, този човек ме бие с чадър по главата.” Безпрецедентно. Полицаят щеше да ме изгледа подозрително, да ми поиска документите, да почне да ми задава неудобни въпроси, а накрая нищо чудно и да ме арестува.
Сметнах, че май най-добре е да си ходя вкъщи. Взех автобус 67. Той, без да спира да ме бие, се качи след мен. Седнах на първата седалка. Той застана прав до мен – с лявата ръка се държеше за лоста, с дясната неумолимо размахваше чадъра. Отначало пътниците само се споглеждаха и подсмихваха. Шофьорът взе да ни наблюдава в огледалото. Постепенно смехът на хората прерасна в кикот, кикот гръмък и нескончаем. Аз, от срам, пламтях като божур. Моят преследвач, явно много над тези неща, продължаваше да удря.
Слязох, слязохме, на Пасифико, на моста. Вървяхме по булевард Санта Фе. Всички се обръщаха и ни зяпаха глупаво. Идеше ми да им кресна: “Какво сте ни зяпнали, тъпаци такива? Да не би никога да не сте виждали да бият някого с чадър по главата?” Но се сетих, че в действителност едва ли някога са виждали такова чудо. Пет-шест деца тръгнаха след нас, надавайки бесни крясъци.
Но аз имах план. Щом стигнех у дома, щях ловко да му затръшна вратата под носа. Не успях – той ме изпревари, с твърда ръка сграбчи дръжката, понапъна се и влезе с мен.
Оттогава не е спирал да ме бие с чадъра по главата. Доколкото ми е известно, никога не е спал и нищо не е ял. Стига му това, че ме бие. Навсякъде е с мен, дори в най-интимните моменти. Спомням си, че в началото ударите ми пречеха да заспя; сега си мисля, че без тях би ми било невъзможно да спя.
Така или иначе, отношенията ни не винаги са били добри. Колко пъти и как ли не съм го молил да ми обясни поведението си. Напразно – безмълвно продължаваше да ме бие с чадъра по главата. Неведнъж съм го удрял с юмрук, ритал съм го и , Господ да ми прости, дори съм му посягал с чадър. Той приемаше ударите кротко, приемаше ги просто като част от работата си. И това е именно най-изумителната черта на неговата личност – тази спокойна увереност в делото, тази липса на омраза. Накратко, убеждението, че изпълнява тайна и висша мисия.
Въпреки липсата на физиологични нужди, знам, че, когато го удрям, изпитва болка, знам, че е слаб, че е смъртен. Знам също, че един куршум би ме освободил от него. Само не знам за кого трябва да е куршума – за него или за мен. Чудя се и дали, когато и двамата вече сме мъртви, няма да продължава да ме бие с чадър по главата. Както и да е, цялото това умуване е безполезно – признавам, че не съм способен да го убия, нито да се самоубия.
От друга страна, наскоро разбрах, че не бих могъл да живея без неговите удари. Сега, все по-често, ме гризе едно предчувствие. Нова мъка ме гнети, гнети ме мисълта, че може би точно, когато най-много се нуждая от него, този човек ще си тръгне и повече не ще изпитам онези нежни потупвания с чадъра, благодарение на които спях така дълбоко.

Person, music & lyrics - Jason Mraz

От лятото насам, колкото и промени да настъпват в плейлиста ми, едно име постоянно си стои упорито там... китара, мелодичен поп, джаз, реге и рядко рок, в комбинация с подслаждащи ежедневието... накратко казано... американския певец и текстописец - Джейсън Мраз... Enjoy! ;o)




"Lucky" Official Video With Colbie Caillat

Jason Mraz | MySpace Music Videos




Make It Mine

Jason Mraz | MySpace Music Videos

Official web-site of Jason Mraz ;o) -->

Don't try to change the movie, but the main character...

Случвало ли ти се е да искаш просто да върнеш лентата на живота назад, към онези кадри когато си още дете - малко, безгрижно, щастливо, което взима с пълни шепи от чудесата на живота и открива скъпоценностите в дреболийте, които възрастните даже не забелязват?! Случвало ли ти се е да искаш пак да върнеш онези неуморими пламъци в очите и душата си и пак да си онова хлапе, което никой и нищо не може да спре?!… но дори и да ти се е случвало, навярно опитите завършват неуспешно с момента, когато без да искаш минаваш покрай огледалото и там вече не е онова дете… ами новият/та ти… пораснал, замислен за поредната задача или среща, записана в тефтера, която чака вниманието ти… няма ги пламъчетата, навярно я няма и усмивката, изгубена в лутането и борбата да постигнеш повече и да се докажеш на себе си и на целия свят… уви не можеш да върнеш лентата на филма, в който именно ти си главния герой… но пък можеш да промениш героя… звучи страшно и трудно нали?!… но пък в никакъв случай не звучи невъзможно…
напоследък от никъде ми дойде идеята да изнамирам спомени и "съкровища", свързани с хубавото старо време… пожълтели от времето снимки, забравени случки, стари български филми (двойно по-стари и от мен самата дори), гледах "Красавицата и звяра" , прочетох отново "Малкият Принц" (хммм за 15-ти път може би) и "Алиса в страната на чудесата", приятел ми припомни за веселите истории в "Патиланско царство" и какъв малък патиланец бях и аз преди години… макар и не за много дълго сякаш и аз бях в моята си страна на съкровищата и чудесата, където да се мечтае не беше странно, а усмивките бяха нещо съвсем лесно достижимо… в момента, когато стана време да се върна отново в "страната на дълбоко забравените дребни чудеса", осъзнах простичката истина, че в детските приказки и книжки, именно възрастни (неуспели да върнат лентата назад, но успели да променят "героя") учат индиректно възрастни как да преоткрият себе си… Екзюпери, Карол, Босилек… реален пример, за факта, че реалността може да бъде пречупена и променена, при наличие на правилния подход… в такъв случай щом вече някой го е направил, защо пък и аз, ти, който и да е... да не може?! Как ли?! Много лесно - просто трябва като една съвременна Алиса (или Малък Принц например) да преоткриеш себе си, да преразпределиш приоритетите си и ако всичко е изпълнено правилно, най-вероятно вече няма да бъде невъзможно да се открие дълбоко скрития, неописуемо малък ключ, за малката врата, водеща към безкрайната страна на истинските житейски чудеса... вече необходимо и достатъчно условие няма да бъде от голям да се превърнеш в малко дете, а да се научиш как да откриваш големите и истински важни неща в малките и незабележими елементи на ежедневието си...



Няколко книжки, които заслужават най-малко един прочит:

"Малкият Принц" - Антоан Дьо Сент-Екзюпери

"Патиланско царство - Ран Босилек

"Алиса в страната на чудесата" - Луис Карол

All the way for you

Щастлива случайност или пък не, не знам... :) но какво по-хубаво пък от любима песен с видео от още по-любим филм... Serendipity :)



...Seems to matter what I do, so I'm saving this 4 U
Cos it seems to be the last piece there is
And you haven't had a chance yet to taste this
Fragments of a life you shouldn't miss
Seems to matter what I say, so I'll hold my tongue at bay
And rather use my mouth to kiss your frown away
So your doubts no longer darken your day
So you can hold your head up high come what may
So please remember that I'm gonna follow through all the way...

That's The Way It Is

...I can read your mind and I know your story
I see what you're going through
It's an uphill climb, and I'm feeling sorry
But I know it will come to you
Don't surrender 'cause you can win
In this thing called love
When you want it the most there's no easy way out
When you're ready to go and your heart's left in doubt
Don't give up on your faith
Love comes to those who believe it
And that's the way it is
When you question me for a simple answer
I don't know what to say, no
But it's plain to see, if you stick together
You're gonna find a way, yeah
When life is empty with no tomorrow
And loneliness starts to call
Baby, don't worry, forget your sorrow
'Cause love's gonna conquer it all, all...

11 а.м 01.01.2010 … искрите от фойерверките и бенгалския огън вече бяха избледнели…чашите от шампанско, празни стояха на масата…часовникът вече беше изпълнил мисията си да посочи бленувания 12-ти час и вече беше започнал отброяването на новите 24х365 часа…равносметките бяха направени…гримът свален… само думите, усмивките, смеха, музиката и пожеланията все още ехтяха в мислите ми… ех че вечер беше… прекрасен завършек на необикновена година, и защо пък не красиво начало на още по-интересна и хубава нова 2010… продължавам усмихната да се излежавам, скрита измежду завивките, сякаш се страхувам, че ако стана цветните спомени от последните дни и най-вече миналата нощ, може да избледнеят и дори изчезнат… остава само да направя и аз своето пожелание за новата година… "Нека бъдем радостни без повод, нека винаги имаме куража гласно да произнасяме и отстояване най-важните неща в живота си… нека намираме красотата и щастието в дребните ефимерни нещица от ежедневието, защото точно те правят момента вечност за съзнанието… нека бъдем обичани и да раздаваме любов без повод… нека постигаме високите върхове на мечтите си… нека бъдем здрави… нека поръсваме всеки ден с цвят, усмивки и удоволетворение, така че в края на 2010 да имаме чувал с 365 уникални спомена, които сами сме подарили на себе си!"

...равносметки...

Стаята е тиха… някъде наблизо се чува само едвам доловимото сподавено тиктакане на часовника, който сякаш упорито напомня, че след не повече от 47 часа още една година официално ще бъде минало… тишината е толкова дълбока, че успявам да чуя и мислите си… хаотични, безбройни, цветни, объркани… казват, че през последните дни от годината е хубаво да теглим чертата на дългия списък от сметки, житейски уравнения, коефициенти на качеството на преживяванията, степени на позитивизъм и негативизъм… пак казват, идеята била когато се озовем под теглената черта, да можем откровено пред себе си да посрещнем и признаем резултата от изчисленията… часовника, безразличен към мислите ми, продължава да тиктака и сякаш все по-упорито да напомня, че година е към края си… може би моментът, в който трябва да обърна поглед назад и да посрещна истината е точно сега… с поредното преместване на стрелката на часовника, преместих перспективата си и аз… вече взирайки се в онези отминали 363 дни, първото нещо, което прозрях беше, че равносметките са невъзможно нещо, или пък може би са за хора с безкрайно еднообразен живот, знам ли… нима е възможно събитията, преживяванията, емоциите, мислите, срещите, хората,…,от цяла една година да бъдат обобщени едва в няколко изречения?!?!?… нима обобщавайки и поставяйки под общ знаменател не се опитваме да унифициране напълно уникални неща?!?!?… сякаш едно чувство може да бъде повторено, една случка преживяна два пъти, една личност уеднаквена с друга?!… силно се съмнявам... след много мисли, или по-скоро след продължителна подредба на мисли, успях от части да преживея себе си и с възможно най-малко думи да опиша неописуемото… и така… ...станах по-смела- в мислите си, мечтите си, постъпките си… оказа се, че куражът бил хубаво нещо, и май наистина хората са прави, когато казват, че "съдбата обича смелите"….освен на смелост започнах да се уча и на по-голяма импулсивност… не винаги е полезна, но пък внася чар във всичко и подслажда обикновените ситуации по необикновен начин... ...Започнах и повече да предизвиквам себе си, да тествам характера си, когато силно искам да постигна нещо… очевидно няма лесни неща, но пък точно най-трудната победа е и най-сладка… ...Изпитах и първите трепети и странности на живота със съквартиранти, както и на живота със съквартиранти с бонус от съседи купонджии… непознато, ново, уютно, чаровно по своему, дразнещо и шумно преливащо в забавно… всеки, не успял да преживее подобни "трепети" изпуска много (казвам го без капчица ирония)… ...Запознах се с хора различни, интересни, или пък не чак толкова, интелигентни, артистични, смели в мечтите си или пък оковани в собствените си ограничения… няма нищо по-хубаво от разнообразието, още повече когато е наситено с контрасти, от които например да можеш да си направиш изводи… ...Имаше тежки моменти, моменти на безкраен стрес и труд, черно-бели дни, които исках да прекарам заровена под завивките на леглото, така че никой да не види сълзите и намръщеното ми лице… но имаше и щастие, удоволетворение, тонове усмивки, пъстроцветни моменти и преживявания, необикновено красиви нови места и ощеее толкова много… прекрасни картини и моменти на щастие, които винаги ще пазя на специално място в сърцето си… написаното, едва успява да опише една миниатюрна частица от изминалата година, но пък докато го пишех осъзнах смисъла на равносметките, а именно да си припомним колкото се може повече от преживяното, макар и да не може да бъде повторено... да оценим реално онова, което не искаме повече да повтаряме... да отворим шкафа със спомени, да намерим най-голямата си усмивка и с нея да направим първите крачки в изживяването на следващите 365 дни...

Помниш ли далечните дни, снега бял, и детските игри...
стаята топла и малка, смеха и приказките до зори, чистите ни мечти...
Помниш ли лицата стари, потропващи с бастун в ръка, съхранили толкова история в своите мемоари...
Помниш ли празниците светли, писмата до дядо коледа, твоите коли, моите картонени къщи за кукли...
човеците и ангелите снежни, дрехите мокри, последвалите забележки и после милуви нежни...
Помниш ли надеждата, усмивките и искрите в очите ни, липсата на грижи...
игрите на криеница и избора на следващия, който в ъгъла е на ред да мижи...
Помниш ли как търсехме подаръците, грижливо скрити, с одяла и всякакви неща покрити...
и рецитарахме стихотворения...песни, само и само да ни дадат пакетите големи и чудесни...
Помниш ли как нямаше грижи и проблеми, а само мечтаехме как и ние един ден ще сме големи...
ти обуваше обувките на татко, аз слагах гримовете и бижутата на мама, и мислехме си че да си голям е по-хубаво и сладко...
Днес вече онези дни ги няма... настъпи у двама ни голяма промяна...
виждам те само от празник на празник, ала и тогава бързаш все за някъде, вперил поглед в ръчния си часовник...
грижи имаме много, говорим и споделяме малко, и нима не е жалко...

I Wish You A Merry Christmas :)

Някои неща не се забравят. Беше стигнала до убеждението, че тъкмо нещата, които практичният свят отхвърля като ефимерни — неща като песните, лунната светлина и целувките — понякога се оказват най-дълготрайни. Може и да бяха глупави, но не изпадаха в забрава. Така и трябваше да бъде. Да, точно така. ~ Стивън Кинг

Bad day...good song... happy smile

Where is the moment we needed the most
You kick up the leaves and the magic is lost
They tell me your blue skies fade to gray
They tell me your passion's gone away
And I don't need no carryin' on

You stand in the line just to hit a new low
You're faking a smile with the coffee you go
You tell me your life's been way off line
You're falling to pieces every time
And I don't need no carryin' on

Because you had a bad day
You're taking one down
You sing a sad song just to turn it around
You say you don't know
You tell me don't lie
You work at a smile and you go for a ride
You had a bad day
The camera don't lie
You're coming back down and you really don't mind
You had a bad day
You had a bad day

Събота сутрин… клепачите бавно се повдигат…усмивката се прокрадва първо по устните а после майсторски рисува тръпчинки по бузите… топлината в малката стая, гали всички сетива, с едничката цел да покаже колко е хубаво и извън пъстрите завивки на леглото… миг, два, три… изкушена от уютната сутрешна атмосфера на стаята, ставам и бавно се приближавам до прозореца… слънчевите лъчи, които всяка сутрин внасяха чар и цвят в първите минути на новия ден, ги нямаше… вместо тях по перваза на прозореца, по улиците, дърветата, къщите и хората се гонеха снежинки… малки, студени, игриви, без капка цвят, ала чисти, като детски души, които тепърва ще се сблъскват с калните локви на живота… не знам кога, нито как, малко по-късно осъзнах, че съм се подпряла безмълвно и по детски на прозореца, взирайки се някъде в безкрайността на пейзажа… усмивки една след друга се гонеха по лицето ми, подобно на снежинки навън… спомени от детство, както и от годините след него отваряха една след друга, много забравени и прашни, кутии с щастие в мислите ми… още миг, два, три… от поредния унес ме извади аромат на кафе и мандарини, който с финес се разпростираше във всички кътчета на стаята, както и китарата на съседа ми, който за разлика от стария музикант на Смирненски, изпълваше тишината със свежа младежка пъстроцветна радост, а не печална черна горест и старост… аромати, музика и … още усмивки… макар и зимна, мрачна, облачна и мъглива, лишена от чара и топлината на слънчевите лъчи… обикновената по своему зимна съботна утрин, стана безкрайно необикновена по моему… невероятно колко проста може да бъде една сутрешна рецепта за щастие, поръсена за повече свежест и чистота с шепа снежинки… не вярваш?! предизвиквам те да опиташ, за да се убедиш… P.S: опитите е препоръчително да се извършват най-малко веднъж седмично… ;о) Хубав съботен ден… :о)

"It just ain't the same all ways have changed
New days are strange is the world the insane?
If love and peace so strong
Why are there pieces of love that don't belong...
...So ask yourself is the loving really strong?
So I can ask myself really what is going wrong
Where's the truth y'all?(I don't know)..."

Най-важните неща

"Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват, думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере."

(Текст - Стивън Кинг, графика - vladstudio.com)

Have you ever try sleeping with a broken heart?

...База за размисъл или необходимо и достатъчно условие за почивка, комбинирани с насладата от музиката... <3 <3 <3

Късмет и аромат на кафе

Отдавна бях забравила практиката да пия сутрешното си кафе около 10:30ч. навън в компанията на приятел/и... днес по непредвидено стечения на обстоятелствата си припомних позабаравеното чувство на аромат и вкус на кафе, примесени с приятен разговор, галещи слънчеви лъчи и свеж (до колкото може да бъде в София такъв) утринен въздух... ех че хубаво :о)... докато отпивах поредната глътка хвърлих един поглед на мъничкото късметче в чинийката... да, правилно се сетихте - точно едно от онези ненужни и безсмислени в повечето случаи листчета, които рядко цитират нещо хубаво и още по-рядко пък биха вдъхнали нотки мъдрости измежду глътките кафе... е този пък беще различно....

"Грешно е да се възприема силния мъж като роден водач, а силната жена като аномалия. Говорим за едно и също нещо - за човека! "