Едно от малкото хубави нещица на фейсбук е възможността от време на време да разнообразяваме или обновяваме интересите си в областта на културата и изкуството - било то с невероятен текст и музика, прекрасна фотография, интересна статия, информация за постановка/концерт/друго събитие, абзац от любима книга на приятел, и прочие... колкото и да ми е неприятно да си го призная, следващата извадка я открих именно във фейсбук, но какво пък... понякога не се знае от кой храст ще изкочи заека...хайде да не убъртам повече... предварително само да кажа едно Благодаря на В.

Фернандо Сорентино - Съществува един човек,който има навика да ме бие с чадър по главата

Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата. Точно днес се навършват пет години от деня, в който започна да ме бие с чадър по главата. Отначало не можех да го понасям; сега съм свикнал.
Не знам как се казва. Знам само, че е обикновен човек, със сив костюм, прошарена коса и с незапомняща се физиономия. Срещнах го преди пет години, в една топла утрин. Четях вестник удобно разположен на пейка под сянката на едно дърво в Палермската гора. Изведнъж усетих, че нещо ме потупва по главата. Беше същият човек, който сега, докато пиша тези редове, продължава механично и безразлично да ме бие с чадър по главата.
В онзи момент, се обърнах, изпълнен с негодувание – той продължи да ми нанася удар след удар. Запитах го дали не е луд - никаква реакция. Тогава го заплаших, че ще извикам полицай – изобщо не се стресна, продължи спокойно работата си. Поколебах се, но като видях, че няма намерение да се откъсва от заниманието си, станах и му ударих един юмрук в лицето. Човекът изстена леко и падна на земята. Надигна се веднага, но явно с големи усилия, и пак се залови мълчаливо да ме бие с чадъра по главата. Носът му кървеше и тогава ми стана жал за човека, дори изпитах угризения, че го бях ударил толкова силно. В интерес на истината, човекът изобщо не ме удряше истински с чадъра, по-скоро леко ме потупваше, съвсем безболезнено. Естествено, че дори тези потупвания са безкрайно неприятни. Всички знаем, че когато някоя муха ни кацне на челото, не изпитваме никаква болка – изпитваме досада. Е, онзи чадър беше една огромна муха, която на равни интервали кацаше на главата ми.
Убеден, че пред мен стои истински луд, реших да се махна. Човекът мълчаливо ме последва, без да спира да ме бие. Тогава хукнах да бягам (тук трябва да отбележа, че малко хора могат да се мерят с мен по бързина). Той се втурна да ме преследва в отчаян опит да ми нанесе някой удар. Моят мъчител се задъхваше, задъхваше, задъхваше и пъшкаше толкова, че в един момент си помислих, че ако продължи да тича, скоро ще се строполи мъртъв на място. Затова преминах от бегом в умерен ход. Погледнах го. На лицето му не се четеше ни благодарност, ни укор. Само продължаваше да ме бие с чадър по главата. Хрумна ми да отида в участъка и да кажа: “Господин полицай, този човек ме бие с чадър по главата.” Безпрецедентно. Полицаят щеше да ме изгледа подозрително, да ми поиска документите, да почне да ми задава неудобни въпроси, а накрая нищо чудно и да ме арестува.
Сметнах, че май най-добре е да си ходя вкъщи. Взех автобус 67. Той, без да спира да ме бие, се качи след мен. Седнах на първата седалка. Той застана прав до мен – с лявата ръка се държеше за лоста, с дясната неумолимо размахваше чадъра. Отначало пътниците само се споглеждаха и подсмихваха. Шофьорът взе да ни наблюдава в огледалото. Постепенно смехът на хората прерасна в кикот, кикот гръмък и нескончаем. Аз, от срам, пламтях като божур. Моят преследвач, явно много над тези неща, продължаваше да удря.
Слязох, слязохме, на Пасифико, на моста. Вървяхме по булевард Санта Фе. Всички се обръщаха и ни зяпаха глупаво. Идеше ми да им кресна: “Какво сте ни зяпнали, тъпаци такива? Да не би никога да не сте виждали да бият някого с чадър по главата?” Но се сетих, че в действителност едва ли някога са виждали такова чудо. Пет-шест деца тръгнаха след нас, надавайки бесни крясъци.
Но аз имах план. Щом стигнех у дома, щях ловко да му затръшна вратата под носа. Не успях – той ме изпревари, с твърда ръка сграбчи дръжката, понапъна се и влезе с мен.
Оттогава не е спирал да ме бие с чадъра по главата. Доколкото ми е известно, никога не е спал и нищо не е ял. Стига му това, че ме бие. Навсякъде е с мен, дори в най-интимните моменти. Спомням си, че в началото ударите ми пречеха да заспя; сега си мисля, че без тях би ми било невъзможно да спя.
Така или иначе, отношенията ни не винаги са били добри. Колко пъти и как ли не съм го молил да ми обясни поведението си. Напразно – безмълвно продължаваше да ме бие с чадъра по главата. Неведнъж съм го удрял с юмрук, ритал съм го и , Господ да ми прости, дори съм му посягал с чадър. Той приемаше ударите кротко, приемаше ги просто като част от работата си. И това е именно най-изумителната черта на неговата личност – тази спокойна увереност в делото, тази липса на омраза. Накратко, убеждението, че изпълнява тайна и висша мисия.
Въпреки липсата на физиологични нужди, знам, че, когато го удрям, изпитва болка, знам, че е слаб, че е смъртен. Знам също, че един куршум би ме освободил от него. Само не знам за кого трябва да е куршума – за него или за мен. Чудя се и дали, когато и двамата вече сме мъртви, няма да продължава да ме бие с чадър по главата. Както и да е, цялото това умуване е безполезно – признавам, че не съм способен да го убия, нито да се самоубия.
От друга страна, наскоро разбрах, че не бих могъл да живея без неговите удари. Сега, все по-често, ме гризе едно предчувствие. Нова мъка ме гнети, гнети ме мисълта, че може би точно, когато най-много се нуждая от него, този човек ще си тръгне и повече не ще изпитам онези нежни потупвания с чадъра, благодарение на които спях така дълбоко.

Person, music & lyrics - Jason Mraz

От лятото насам, колкото и промени да настъпват в плейлиста ми, едно име постоянно си стои упорито там... китара, мелодичен поп, джаз, реге и рядко рок, в комбинация с подслаждащи ежедневието... накратко казано... американския певец и текстописец - Джейсън Мраз... Enjoy! ;o)




"Lucky" Official Video With Colbie Caillat

Jason Mraz | MySpace Music Videos




Make It Mine

Jason Mraz | MySpace Music Videos

Official web-site of Jason Mraz ;o) -->

Don't try to change the movie, but the main character...

Случвало ли ти се е да искаш просто да върнеш лентата на живота назад, към онези кадри когато си още дете - малко, безгрижно, щастливо, което взима с пълни шепи от чудесата на живота и открива скъпоценностите в дреболийте, които възрастните даже не забелязват?! Случвало ли ти се е да искаш пак да върнеш онези неуморими пламъци в очите и душата си и пак да си онова хлапе, което никой и нищо не може да спре?!… но дори и да ти се е случвало, навярно опитите завършват неуспешно с момента, когато без да искаш минаваш покрай огледалото и там вече не е онова дете… ами новият/та ти… пораснал, замислен за поредната задача или среща, записана в тефтера, която чака вниманието ти… няма ги пламъчетата, навярно я няма и усмивката, изгубена в лутането и борбата да постигнеш повече и да се докажеш на себе си и на целия свят… уви не можеш да върнеш лентата на филма, в който именно ти си главния герой… но пък можеш да промениш героя… звучи страшно и трудно нали?!… но пък в никакъв случай не звучи невъзможно…
напоследък от никъде ми дойде идеята да изнамирам спомени и "съкровища", свързани с хубавото старо време… пожълтели от времето снимки, забравени случки, стари български филми (двойно по-стари и от мен самата дори), гледах "Красавицата и звяра" , прочетох отново "Малкият Принц" (хммм за 15-ти път може би) и "Алиса в страната на чудесата", приятел ми припомни за веселите истории в "Патиланско царство" и какъв малък патиланец бях и аз преди години… макар и не за много дълго сякаш и аз бях в моята си страна на съкровищата и чудесата, където да се мечтае не беше странно, а усмивките бяха нещо съвсем лесно достижимо… в момента, когато стана време да се върна отново в "страната на дълбоко забравените дребни чудеса", осъзнах простичката истина, че в детските приказки и книжки, именно възрастни (неуспели да върнат лентата назад, но успели да променят "героя") учат индиректно възрастни как да преоткрият себе си… Екзюпери, Карол, Босилек… реален пример, за факта, че реалността може да бъде пречупена и променена, при наличие на правилния подход… в такъв случай щом вече някой го е направил, защо пък и аз, ти, който и да е... да не може?! Как ли?! Много лесно - просто трябва като една съвременна Алиса (или Малък Принц например) да преоткриеш себе си, да преразпределиш приоритетите си и ако всичко е изпълнено правилно, най-вероятно вече няма да бъде невъзможно да се открие дълбоко скрития, неописуемо малък ключ, за малката врата, водеща към безкрайната страна на истинските житейски чудеса... вече необходимо и достатъчно условие няма да бъде от голям да се превърнеш в малко дете, а да се научиш как да откриваш големите и истински важни неща в малките и незабележими елементи на ежедневието си...



Няколко книжки, които заслужават най-малко един прочит:

"Малкият Принц" - Антоан Дьо Сент-Екзюпери

"Патиланско царство - Ран Босилек

"Алиса в страната на чудесата" - Луис Карол

All the way for you

Щастлива случайност или пък не, не знам... :) но какво по-хубаво пък от любима песен с видео от още по-любим филм... Serendipity :)



...Seems to matter what I do, so I'm saving this 4 U
Cos it seems to be the last piece there is
And you haven't had a chance yet to taste this
Fragments of a life you shouldn't miss
Seems to matter what I say, so I'll hold my tongue at bay
And rather use my mouth to kiss your frown away
So your doubts no longer darken your day
So you can hold your head up high come what may
So please remember that I'm gonna follow through all the way...

That's The Way It Is

...I can read your mind and I know your story
I see what you're going through
It's an uphill climb, and I'm feeling sorry
But I know it will come to you
Don't surrender 'cause you can win
In this thing called love
When you want it the most there's no easy way out
When you're ready to go and your heart's left in doubt
Don't give up on your faith
Love comes to those who believe it
And that's the way it is
When you question me for a simple answer
I don't know what to say, no
But it's plain to see, if you stick together
You're gonna find a way, yeah
When life is empty with no tomorrow
And loneliness starts to call
Baby, don't worry, forget your sorrow
'Cause love's gonna conquer it all, all...

11 а.м 01.01.2010 … искрите от фойерверките и бенгалския огън вече бяха избледнели…чашите от шампанско, празни стояха на масата…часовникът вече беше изпълнил мисията си да посочи бленувания 12-ти час и вече беше започнал отброяването на новите 24х365 часа…равносметките бяха направени…гримът свален… само думите, усмивките, смеха, музиката и пожеланията все още ехтяха в мислите ми… ех че вечер беше… прекрасен завършек на необикновена година, и защо пък не красиво начало на още по-интересна и хубава нова 2010… продължавам усмихната да се излежавам, скрита измежду завивките, сякаш се страхувам, че ако стана цветните спомени от последните дни и най-вече миналата нощ, може да избледнеят и дори изчезнат… остава само да направя и аз своето пожелание за новата година… "Нека бъдем радостни без повод, нека винаги имаме куража гласно да произнасяме и отстояване най-важните неща в живота си… нека намираме красотата и щастието в дребните ефимерни нещица от ежедневието, защото точно те правят момента вечност за съзнанието… нека бъдем обичани и да раздаваме любов без повод… нека постигаме високите върхове на мечтите си… нека бъдем здрави… нека поръсваме всеки ден с цвят, усмивки и удоволетворение, така че в края на 2010 да имаме чувал с 365 уникални спомена, които сами сме подарили на себе си!"

...равносметки...

Стаята е тиха… някъде наблизо се чува само едвам доловимото сподавено тиктакане на часовника, който сякаш упорито напомня, че след не повече от 47 часа още една година официално ще бъде минало… тишината е толкова дълбока, че успявам да чуя и мислите си… хаотични, безбройни, цветни, объркани… казват, че през последните дни от годината е хубаво да теглим чертата на дългия списък от сметки, житейски уравнения, коефициенти на качеството на преживяванията, степени на позитивизъм и негативизъм… пак казват, идеята била когато се озовем под теглената черта, да можем откровено пред себе си да посрещнем и признаем резултата от изчисленията… часовника, безразличен към мислите ми, продължава да тиктака и сякаш все по-упорито да напомня, че година е към края си… може би моментът, в който трябва да обърна поглед назад и да посрещна истината е точно сега… с поредното преместване на стрелката на часовника, преместих перспективата си и аз… вече взирайки се в онези отминали 363 дни, първото нещо, което прозрях беше, че равносметките са невъзможно нещо, или пък може би са за хора с безкрайно еднообразен живот, знам ли… нима е възможно събитията, преживяванията, емоциите, мислите, срещите, хората,…,от цяла една година да бъдат обобщени едва в няколко изречения?!?!?… нима обобщавайки и поставяйки под общ знаменател не се опитваме да унифициране напълно уникални неща?!?!?… сякаш едно чувство може да бъде повторено, една случка преживяна два пъти, една личност уеднаквена с друга?!… силно се съмнявам... след много мисли, или по-скоро след продължителна подредба на мисли, успях от части да преживея себе си и с възможно най-малко думи да опиша неописуемото… и така… ...станах по-смела- в мислите си, мечтите си, постъпките си… оказа се, че куражът бил хубаво нещо, и май наистина хората са прави, когато казват, че "съдбата обича смелите"….освен на смелост започнах да се уча и на по-голяма импулсивност… не винаги е полезна, но пък внася чар във всичко и подслажда обикновените ситуации по необикновен начин... ...Започнах и повече да предизвиквам себе си, да тествам характера си, когато силно искам да постигна нещо… очевидно няма лесни неща, но пък точно най-трудната победа е и най-сладка… ...Изпитах и първите трепети и странности на живота със съквартиранти, както и на живота със съквартиранти с бонус от съседи купонджии… непознато, ново, уютно, чаровно по своему, дразнещо и шумно преливащо в забавно… всеки, не успял да преживее подобни "трепети" изпуска много (казвам го без капчица ирония)… ...Запознах се с хора различни, интересни, или пък не чак толкова, интелигентни, артистични, смели в мечтите си или пък оковани в собствените си ограничения… няма нищо по-хубаво от разнообразието, още повече когато е наситено с контрасти, от които например да можеш да си направиш изводи… ...Имаше тежки моменти, моменти на безкраен стрес и труд, черно-бели дни, които исках да прекарам заровена под завивките на леглото, така че никой да не види сълзите и намръщеното ми лице… но имаше и щастие, удоволетворение, тонове усмивки, пъстроцветни моменти и преживявания, необикновено красиви нови места и ощеее толкова много… прекрасни картини и моменти на щастие, които винаги ще пазя на специално място в сърцето си… написаното, едва успява да опише една миниатюрна частица от изминалата година, но пък докато го пишех осъзнах смисъла на равносметките, а именно да си припомним колкото се може повече от преживяното, макар и да не може да бъде повторено... да оценим реално онова, което не искаме повече да повтаряме... да отворим шкафа със спомени, да намерим най-голямата си усмивка и с нея да направим първите крачки в изживяването на следващите 365 дни...

Помниш ли далечните дни, снега бял, и детските игри...
стаята топла и малка, смеха и приказките до зори, чистите ни мечти...
Помниш ли лицата стари, потропващи с бастун в ръка, съхранили толкова история в своите мемоари...
Помниш ли празниците светли, писмата до дядо коледа, твоите коли, моите картонени къщи за кукли...
човеците и ангелите снежни, дрехите мокри, последвалите забележки и после милуви нежни...
Помниш ли надеждата, усмивките и искрите в очите ни, липсата на грижи...
игрите на криеница и избора на следващия, който в ъгъла е на ред да мижи...
Помниш ли как търсехме подаръците, грижливо скрити, с одяла и всякакви неща покрити...
и рецитарахме стихотворения...песни, само и само да ни дадат пакетите големи и чудесни...
Помниш ли как нямаше грижи и проблеми, а само мечтаехме как и ние един ден ще сме големи...
ти обуваше обувките на татко, аз слагах гримовете и бижутата на мама, и мислехме си че да си голям е по-хубаво и сладко...
Днес вече онези дни ги няма... настъпи у двама ни голяма промяна...
виждам те само от празник на празник, ала и тогава бързаш все за някъде, вперил поглед в ръчния си часовник...
грижи имаме много, говорим и споделяме малко, и нима не е жалко...

I Wish You A Merry Christmas :)

Някои неща не се забравят. Беше стигнала до убеждението, че тъкмо нещата, които практичният свят отхвърля като ефимерни — неща като песните, лунната светлина и целувките — понякога се оказват най-дълготрайни. Може и да бяха глупави, но не изпадаха в забрава. Така и трябваше да бъде. Да, точно така. ~ Стивън Кинг

Bad day...good song... happy smile

Where is the moment we needed the most
You kick up the leaves and the magic is lost
They tell me your blue skies fade to gray
They tell me your passion's gone away
And I don't need no carryin' on

You stand in the line just to hit a new low
You're faking a smile with the coffee you go
You tell me your life's been way off line
You're falling to pieces every time
And I don't need no carryin' on

Because you had a bad day
You're taking one down
You sing a sad song just to turn it around
You say you don't know
You tell me don't lie
You work at a smile and you go for a ride
You had a bad day
The camera don't lie
You're coming back down and you really don't mind
You had a bad day
You had a bad day

Събота сутрин… клепачите бавно се повдигат…усмивката се прокрадва първо по устните а после майсторски рисува тръпчинки по бузите… топлината в малката стая, гали всички сетива, с едничката цел да покаже колко е хубаво и извън пъстрите завивки на леглото… миг, два, три… изкушена от уютната сутрешна атмосфера на стаята, ставам и бавно се приближавам до прозореца… слънчевите лъчи, които всяка сутрин внасяха чар и цвят в първите минути на новия ден, ги нямаше… вместо тях по перваза на прозореца, по улиците, дърветата, къщите и хората се гонеха снежинки… малки, студени, игриви, без капка цвят, ала чисти, като детски души, които тепърва ще се сблъскват с калните локви на живота… не знам кога, нито как, малко по-късно осъзнах, че съм се подпряла безмълвно и по детски на прозореца, взирайки се някъде в безкрайността на пейзажа… усмивки една след друга се гонеха по лицето ми, подобно на снежинки навън… спомени от детство, както и от годините след него отваряха една след друга, много забравени и прашни, кутии с щастие в мислите ми… още миг, два, три… от поредния унес ме извади аромат на кафе и мандарини, който с финес се разпростираше във всички кътчета на стаята, както и китарата на съседа ми, който за разлика от стария музикант на Смирненски, изпълваше тишината със свежа младежка пъстроцветна радост, а не печална черна горест и старост… аромати, музика и … още усмивки… макар и зимна, мрачна, облачна и мъглива, лишена от чара и топлината на слънчевите лъчи… обикновената по своему зимна съботна утрин, стана безкрайно необикновена по моему… невероятно колко проста може да бъде една сутрешна рецепта за щастие, поръсена за повече свежест и чистота с шепа снежинки… не вярваш?! предизвиквам те да опиташ, за да се убедиш… P.S: опитите е препоръчително да се извършват най-малко веднъж седмично… ;о) Хубав съботен ден… :о)

"It just ain't the same all ways have changed
New days are strange is the world the insane?
If love and peace so strong
Why are there pieces of love that don't belong...
...So ask yourself is the loving really strong?
So I can ask myself really what is going wrong
Where's the truth y'all?(I don't know)..."

Най-важните неща

"Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват, думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере."

(Текст - Стивън Кинг, графика - vladstudio.com)

Have you ever try sleeping with a broken heart?

...База за размисъл или необходимо и достатъчно условие за почивка, комбинирани с насладата от музиката... <3 <3 <3

Късмет и аромат на кафе

Отдавна бях забравила практиката да пия сутрешното си кафе около 10:30ч. навън в компанията на приятел/и... днес по непредвидено стечения на обстоятелствата си припомних позабаравеното чувство на аромат и вкус на кафе, примесени с приятен разговор, галещи слънчеви лъчи и свеж (до колкото може да бъде в София такъв) утринен въздух... ех че хубаво :о)... докато отпивах поредната глътка хвърлих един поглед на мъничкото късметче в чинийката... да, правилно се сетихте - точно едно от онези ненужни и безсмислени в повечето случаи листчета, които рядко цитират нещо хубаво и още по-рядко пък биха вдъхнали нотки мъдрости измежду глътките кафе... е този пък беще различно....

"Грешно е да се възприема силния мъж като роден водач, а силната жена като аномалия. Говорим за едно и също нещо - за човека! "

A moment...

There are various ways so that everybody can find harmony in their lives... these moments can be a gesture, a smell, an idea, etc... or just a simple photograph, taken in a simple but most appropriate moment... ;o)

Искам, искам, искам...

Искам с усмивка само, да можех да решавам всички проблеми...
важни, ненужни, малки, големи...
Искам да няма очи от тъга насълзени...
а само бузи от радост румени...
Искам да запазя завинаги топлите цветове есенни...
и малкото срещите с теб, когато забравяхме за времето, в разговори унесени...
Искам идеи, вдъхновение, героизъм, оптимизъм...
достатъчно силни за да няма вече егоизъм...сарказъм...негативизъм...
Искам хубавите мигове да можеха да стават безкрайни...
и да срещам хора - цветни, интересни, всеотдайни...
Искам да бъда смела да правя неща необичайни, случайни...
да излизам понякога от ежедневните коловози безкрайни...
Искам падащите звезди наистина да можеха да сбъдват мечти...
а не надеждите да изчезват като тях - неуловими, избледняващи, далечни...
Искам разходки, изкуство, музика, срещи...
характери интересни, действия и думи - интерес и ентусиазъм подклаждащи...
Искам да правя фотографии черно-бели...
а в тях запечатани чувства - ярки, наситени, весели, смели...
Искам! А вие, не искате ли!?!

Напоследък се получава сякаш блогът ми е изцяло посветен на музикална тематика, макар истината далеч да не е точно такава, просто... не знам случвало ли ви се е, понякога когато под влияние на прекалено много мисли/емоции/идеи думичките ви някак си да изчезват преди да стигнат белия лист, или преди изобщо и сами да можете да ги подредите във вид, който не друг, ами самите вие да разберете... в същото време, в опит да спрете за момент да мислите, пускате стара/нова любима песен и, с малко повече вслушване или влагане на символни значения тук-там, успявате да откриете всички онези думички, които дълбоко сте крили или просто не сте искали да произнесете гласно...



...So...just listen and think about it... you may find yourself in those lines, too... ;o)

If u've never tried - u've never lived

"...Better stand tall when they're calling you out
Don't bend, don't break, baby, don't back down..."

"I am always doing that which I cannot do, in order that I may learn how to do it." ~Pablo Picasso

"If you're never scared or embarrassed or hurt, it means you never take any chances." ~Julia Sorel (Rosalyn Drexler)

"This nation was built by men who took risks - pioneers who were not afraid of the wilderness, business men who were not afraid of failure, scientists who were not afraid of the truth, thinkers who were not afraid of progress, dreamers who were not afraid of action." ~Brooks Atkinson

"Living at risk is jumping off the cliff and building your wings on the way down." ~Ray Bradbury

“Courage doesn't always roar. Sometimes courage is the quiet voice at the end of the day saying, "I will try again tomorrow.” ~Mary Anne Radmacher

“Live life fully while you're here. Experience everything. Take care of yourself and your friends. Have fun, be crazy, be weird. Go out and screw up! You're going to anyway, so you might as well enjoy the process. Take the opportunity to learn from your mistakes: find the cause of your problem and eliminate it. Don't try to be perfect; just be an excellent example of being human.” ~Anthony Robbins

“I really don't think life is about the I-could-have-beens. Life is only about the I-tried-to-do. I don't mind the failure but I can't imagine that I'd forgive myself if I didn't try.”~Nikki Giovanni

“Don't fear failure so much that you refuse to try new things. The saddest summary of a life contains three descriptions: could have, might have, and should have.”

“Do not try to live forever. You will not succeed.”~ George Bernard Shaw

“Before you speak, listen.
Before you write, think.
Before you spend, earn.
Before you invest, investigate.
Before you criticize, wait.
Before you pray, forgive.
Before you quit, try.
Before you retire, save.
Before you die, give.” ~William Arthur Ward