Robert Doisneau

         Закачлива, романтична и черно-бяла Франция и света през обектива на фоторепортера Robert Doisneau.

http://www.robertdoisneau.com/

Perchè tu mi piaci...

Perché tu mi piaci. from CRIC on Vimeo.

Пътуваме в търсене на себе си, срещаме хора чудати и виждаме места доскоро непознати, а намираме само промяната...
... скрита в лицето на един непознат, във вкус или аромат, в джазов тон среднощен, в тръпката, напомняща че всичко не сън, а истина е...
И връщане назад няма, има само пътища неизвървяни, с рискове за кръстопътища и пречки, но и още много изживявания истински, човешки...
"А сега накъде?" - питаш се, вперил поглед в спомени неизбледнели и в мечти смели, знаейки не че нищо вече не е същото, а че променият си ти...
Ала въпросът истински е - Да скочиш или да се спреш? Как правилното да избереш?
Усмихваш се и спомняш си думите на грижовните ти майка и баща, спомняш си и бележките на стената у дома и казваш си че всичко възможно е за онзи, искащ го истински от душа!

 В моменти като този времето винаги ставаше разтегливо понятие, до толкова разтегливо, че сякаш нищо за никъде не бързаше, бързах може би само аз, или по-точно казано само сърцето ми... препускащо и галопиращо... и очите скачащи от пътник на пътник, от сак на сак... преди не повече от 10 минути по радиостанцията гръмко бяха съобщили, че самолетът е кацнал успешно... 10 изключително дълги, безкрайни и лежерно минаващи минути, в който сякаш се беше събрала цялата динамика в живота ми... вратата на пристигащите пътници продължаваше да се отваря и затваря и развеселени и отдъхнали пристигащи и посрещачи разменяха поздрави, усмивки и прегръдки... а аз продължавах да се взирам в лицата, но така и още не откривах онова единствено лице, което чаках... още няколко бавно изтекли секунди и изведнъж сякаш времето наистина спря... спряха и две устни върху моите и две ръце, които все по-нежно ме прегръщаха...изведнъж минутите станаха без значение, думите излишни, пристигащите и посрещащите сякаш изчезнаха... там, по средата на залата с пристигащи пътници на летището бяхме само ние, двама непознати, които за втори път се срещаха, след милиони разменени думи и изминали секунди в очакване на момента, в който няма нужда от думи, защото няма нищо по-красноречиво от тишината... :о)


"Две Минути" ~ автор: Бианка Барова

Мълчанието трая само две минути,
В които времето прекъсна своя ход..
Открихме се...слова нечути,
Изрекоха сърцата в съпровод.
Разтърсени,не смеехме да мръднем,
Да дишаме забравихме дори...
За миг,в мига и ние се превърнахме,
В две тлеещи,изгарящи души.
За две минути се намерихме,
След две минути трябва да се разделим...
Ала за тези мигове безвремие,
Успяхме толкова да променим...
Прегради,предразсъдъци на времето
Не беше сам,не бях сама...
Какво значение,щом точно времето
Във наша чест за миг замря?
А трябваха ни две минути само,
За да прогледнем колко сме сами...
Напразно изживявайки живота си,
Преструвайки се,че не спим...
И в този сън-полудействителност,
(не беше лесно да я различим),
Как всъщност две минути продължителност...
Бе всичко нужно,за да продължим........

Франсис Скот Фицджералд - "Отсам рая"

   "Отсам рая" (оригинално заглавие: "This side of paradise") е едновременно поредната книга, която чета на Фицджералд, но също така и най-добрата му досега, според мен. Романтична, искрена и грабваща, сякаш идеално се вписва във всички нюанси и чувства на пролетта. Мисля, че ще са малцина онези, които няма да открият младежките си години и себе си в елементи от характера на гравния герой, съпътстващите го персонажи и онова което му/им се случва. Също така смятам и че ако спадате към групата на така наречените мечтатели, или дори романтици, определено ще прочетете книгата на един дъх.
   Една от интересните подробности, свързани с романа, е че повечето герой са действителни лица от младежките години на автора, а първообраз на главния герой - Еймъри Блейн  е самият Фицжералд. В първоначалната си версия "Отсам рая" е бил повече под формата на биографични бележки, впечатления и части от стихове, но след няколко поправки Фицджералд успява максимално много да прикрие биографичното и очевидните прилики между себе си и своя герой и така през Март, 1919г. романът излиза от печат, а невероятният му успех става една от причините за сватбата на Фицджералд и съпругата му Зелда Сейър, която също е един от първообразите на женските персонажи в "Отсам рай".
   Този път реших да се въздържа от цитиране, тъй като ми се струва, че взети самостоятелно отделните цитати, не успяват да пресъздадат достатъчно добре истинското впечатление, чувства и идеи, вплетени в книгата. Затова, ако поне малко съм ви заинтригувала можете сами да проверите дали съм права или не, като отскочите до близката книжарница или посетите тази страница ->>> Ф.Скот Фицджералд - Отсам рая (оналайн версия)

Липсва тук сега прегръдката твоя, 

в която да се сгуша и да знам, че 

дори за миг ти си мой и аз съм твоя.

Липсват, не на шега, ласките ти,

рошещи къдравата ми коса,

когато вечер замечтани гледаме звездите

и падат върху нас първите капчици пролетна роса.

Липсват очите ти, 

вперили се замечтано в моите,

без първо те да срещат двойната електронна стена, 

деляща и свързваща ни сега.

Липсват устните ти, 

пътеществащи по поруменелите ми страни

и срещащи моите, за да ми докажеш пак,

че искаш ме и чувствата ти, никой с нищо не може да сравни.

Липсва шумът на стъпките ти,

когато сама в парка се разхождам и мисля

колко хубаво би било просто да

вървяхме заедно, хванати за ръка.

Липсва не друго, а самият ти,

тук до мен застанал, 

без да има нужда от думи,

полети и бавно нижещи се дни.

Внимавай с думите си - превръщат се в мисли.
Внимавай с мислите си - превръщат се в чувства.
Внимавай с чувствата си - превръщат се в дела.
Внимавай с делата си - превръщат се в навици.
Внимавай с навиците си - превръщат се в ценности.
...Внимавай с ценностите си - превръщат се в характер.
Внимавай с характера си - превръща се в Съдба. 

                                ~ Махатма Ганди

"Inspiring Women"

"Start to color your thoughts only with the brightest hues!"

"Pursue big dreams, not small realities!"

"Turn your can'ts into cans, and your dreams into plans!"

 

'Your Secret'... или най-впечатляващото видео, което някога съм гледала

 Много мисли, още повече търсене, откритие, няколко секунди и... начало...

Всеки през живота си вижда най-различни неща.. важни и маловажни... правещи моментно впечатление и бързо забравяни и такива, които искаме вечно да запазим на специално място в мислите, живота, сърцето си... такива които карат сърцето ни да се разтупти, мислите да започнат да се лутат в необятни посоки и усмивката да изгрее на лицето ни и да не иска никога да залязва... такива които никога не искаме да сме виждали и такива след вида на които хубавите емоции са толкова много, че всеки път когато се опитваме да ги изразим думите никога не са достатъчни...

Богомил Райнов - "Няма нищо по-хубаво от лошото време"

 Макар и, в жанрово отношение, книгата на Райнов да се води криминален роман, а такива аз не обичам особено много, според мен в нея всеки може да намери по нещо за себе си, което далеч няма да бъде свързано само с историята и премеждията на поредният лирически шпионин... когато за първи път мой приятел ми препоръча книгата на Райнов приех препоръката доста недоверчиво, а сега когато преди минути дочетох последните страници, вече търся други книги на автора, затова и препоръчвам "няма нищо по-хубаво от лошото време", защото макар и да не знам има или няма по-хубаво от лошото време, съм убедена че тази книга определено би направила по-интересни и приятните мрачните ви зимни дни...

Ето и няколко цитата, които лично на мен ми направиха впечатление, а може и да ви доубедят да прочетете книгата:

·         „Това е добрата страна на песимизма, че и малките успехи ти носят радост.”

·         „Да накараш един човек да проговори в даден миг е трудно, но още по-трудно е да го накараш да мълчи продължително време.”

·         „Изобщо понякога се налага да променяме плановете си, но не и решенията. Защото да променяме решенията, би означавало да променим и принципа. А принципна е веднъж завинаги установен.”

·       „Равностойния противник винаги се усеща, защото тутакси забелязваш някои общи черти на мисъл и действие между себе си и другия.”

·         „Изкуството да чакаш. Но изкувството да чакаш не е автомат за печалби. Можеш да чакаш самоотвержено и търпеливо някой влак, обаче ако го чакаш там където влакът не минава, едва ли ще го дочакаш.”

·         „Лошото е, че един минимален риск, когато започне да се поема многократно, престава да бъде минимален.”

·         „Човек често среща хора, крайно интелигентни и опитни в професията си, които щом излязат от нейните рамки, изведнъж се оказват посредствени до невъзможност.”

·         „Понякога човек, дори такъв като мен, неусетно се сближава с друг човек дотам, че започва да го чувства като неразделна част от себе си. Физическото притегляне или вкореняването на една привичка, или епизодите на едно детство, или бог знае какво друго, но ти вече не можеш без този човек и напразно си казваш, че той ти е нужен само за една служебна задача, и напразно се убеждаваш че това е едно дребно разминаване, като толкова други в тоя живот.”

·         „Щастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане: тя винаги идва, ако умееш достатъчно дълго да чакаш.”

·         Описание на идеалната жена – „Такава, дето да е пряма, без да стига до грубост, понякога нежна, без прекалености, спретната и привлекателна, без дразнеща суетност, вярна без отегчителна привързаност, изобщо сдържана и необременителна – една жена, която трудно би ти омръзнала, защото не се натрапва и не злоупотребява с обичта ти.”

·         „На тъмно се мисли по добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя насаме със самия себе си, доколкото човек може да бъде насаме сред глутницата на видения и страхове.”

  "Това е лошото на дългата връзка с един човек, че с течение на времето започва да ти чете мислите. Такива като нас трябва да избягват дългите връзки.”

Kim Anderson

 Всички под един или друг повод сме попадали на онези чаровни, най-често черно-бели снимки на деца, снимани в пози и ситуации и пози, типични за възрастните... на мен лично подобен тип фотография ми действа усмихващо, а предполагам и на повечето от вас също... :о) Но замисляли ли сте се кой стой зад тези усмивки?!... аз лично не бях докато по случайност не попаднах на информация и материали на фотографа Ким Андерсън... да, точно той е виновникът за всички тези запечатващи се за дълго в съзнанието ни образи... а кой всъщност е той?

 Ким Андерсън е европеец истинското име не когото е Bertram Bahner, в началото на своята кариера започва като фотограф за различни рекламни и модни агенции. Интересът му към детската фотография се пробужда докато наблюдава
малката си дъщеря Никол да играе с приятелите си. Днес именно този първоначален интерес е превърнал Андерсън в един от най-известни световни фотографи. Като негов запазен почерк може да се определи черно-бялата фотография с открояващи се един или няколко ярки цветни елемента, а децата запечатани във фотографиите му най-вече носят аксесоари и са снимани в ситуации, присъщи по-скоро за възрастните, но за разлика от възрастните притежават една неподправена невинност и чар, на които рядко някой може да устои. Друго много характерно за работата на Андерсън е фактът, че той я върши с помощта на цялото си семейство - своята жена и двете си деца (момче и момиче), които  като малки много често са били модели на своя баща.

 

 Сам да си пречиш да бъдеш щастлив... или... да се самозалъгваш че не можеш да бъдеш щастлив, че вечно нещо ти пречи да намериш щастието, любовта, успеха... накратко казано - Да бъдеш СЛЯП!... заслепен от блещукащите на светлинни години от теб звезди, които само си въобразяваш че един ден ще достигнеш или че изобщо съществуват, а дори в момента, в който гледаш светлината им, те вече са изгаснали преди много години... вече не съществуват... дори и да твърдите, че такива заблуди са ви чужди, се съмнявам че ако дори и за миг си позволите да бъдете честни със себе си, ще продължавате да твърдите, че почти никога не  попадате в капана на собствените си "безкрайни хоризонти" и "далекогледство"... за съжаление обаче в действителност точно взирането в далечината, в бъдещето, в идеалните характеристики на щастието, любовта, успеха ни прави толкова безкрайно късогледи и обременени, че сами несъзнателно ограничаваме собствените си възможности и собственото си щастие до никому недостатъчен минимум...интересното е че вместо да намерим най-добрия начин да превърнем минимума в максимум, ние точно обратното - продължаваме да го намаляваме, да ограничаваме себе си и възможностите си, да преследваме и да бъдем заслепени от илюзорните проблясъци на отдавна угасналите звезди... до кога?!... още ден, два, година, десет, завинаги?!... отговорът е лесен - до тогава докато не решим най-после да преосмислим и променим начинът, по който възприемаме и се справяме заобикалящата ни действителност

... в един от любимите ми цитати се казва : "Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто успяват да извлекат най-доброто от онова, което ги заобикаля!"

 ...и наистина най-често най-добрата стратегия се оказва колкото се може по-често да се научим да спираме да гледаме в далечината пред или зад нас, да спрем да се подчиняваме на изтъркани стереотипи описващи идеалния свят, в който ние сме намерили идеалната си половинка, имаме най-идеалната работа и сме "идеално щастливи"... дори самото словосъчетание "идеално щастливи" не звучи правилно и на място... може би просто, защото можем да бъдем щастливи, наслаждавайки се на безбройните не толкова грандиозни и бавни крачки, които всеки ден правим, усъвършенсвайки себе си... позволявайки си да се радваме на хубавите и истински жестове, които правят за нас "не толкова идеалните" хора, с които общуваме, живеем, работим, които ни уважават, харесват или просто се радват, когато са в нашата компания... разширявайки настоящите си хоризонти за непрестанно появяващите се възможности, щастливи случайности, истинските и неподправени жестове, които не служат като изящно изваяни маски на фалшиви хора и намерения... оценявайки и усмихвайки се повече пред "не толкова идеалните" настоящи възможности, защото много често зад привидно прашната, не толкова идеална или странна повърхност успяваме да открием ценности, многократно надминаващи дори "недостижимия ни идеал"... извличайки най-доброто от всичко, което ни заобикаля...


There is no contemplating
it's all negotiating
It makes no sense what we've become
there are no words to explain
it's all just bugs and aeroplanes
we stretch but we can't even reach

they talk about our present
the past and almost everything
before they never even tried
but I can't find the answers
to all the questions inside
some things just are the way they are

but tonight it's all
an ever lasting out of here
the kind that makes my story disappear
tonight it's everything I'll ever need to know

I've tried to see it your way
I've made up stupid stuff to say
but you never really did reply
there are tons of bricks between us
but we still have to meet up
and be the people that we are

they talk about our present
the past and almost everything
before they never even tried
but I can't find the answers
to all the questions inside
some things just are the way they are

Ти ще бъдеш Том, аз ще бъда Джери и нека играта започне отново...

Не знам замисляли ли сте се колко глупаво сме устроение хората в някои отношения, колко неправилни са реакциите ни в определени ситуации или колко безсмислени могат да бъдат оправданията ни в същите моменти... съзнателно или не правим така че личният ни живот се превръща в една безкрайна игра на надлъгване, на криеница или игра на котка и мишка, в която ролите на котката и мишката постоянно биват разменят между партньорите... и излиза сякаш невъзможно да оцелееш в тази игра без да можеш да гониш и да се криеш, да кроиш стратегии и планове как да надхитриш другата страна, да бягаш и в същото време  да се приближаваш... някой би казал, че в противен случай не би било интересно и би се изгубло всякакво удоволствие, но аз веднага бих искала да попитам удоволствие на цената на какво... не, не откричам че игрите са приятно нещо, както и  че сякаш всеки път когато се включим в каквато и да е игра за отдавна порастнали деца, на нас ни се струва че правим малка крачна назад към детството си и пак можем да мечтаем, хитруваме и да се забавляваме чисто и неподправено, но... с всяка изминала година цената, която друг плаща затова че ние решаваме да погалим самочувствието си, да се позабавляваме или да поиграме на котка и мишка, става все по-висока... най-често на всеки, на който веднъж му се е наложило да плати цената, за забавлението на другиго, му се струва че е изправен пред дилемата - от една страна дали и той да се включи в играта в ролята на мишката, която колкото повече бяха толкова повече разпалва интереса на котката, тъй като вече му е писнало да бъде глупавата котка, която освен че си навлича куп неприятности от гонитбата на мишката, накрая остава и с празни ръце... от друга страна, този някой може да избере да продължи да бъде този, който вечно гони, не за друго, а защото просто не му се удават лукавите миши стратегии... и наистина май най-често срещания вариант е разпредението на ролите с негласното съгласие на партьорите, като обикновено режисьор и главен сценарист на продукцията наречена "връзка" или "отношения между двама души", става по-хитрият, изобретателен и дори притежаващ леки егоистични наченки партьор... резултатът в крайна сметка винаги е почти еднакъв... "Ти ще бъдеш Джери, аз ще бъда Том и да започваме играта!"... като с дребни едва забележими букви накрая на страницата пише..."Ролите на двамата участници могат да бъдат разменяни по всяко време при инициативност на която и да е от страните!"... уви, изпълняващият ролята на котката не винаги съумява и успява да прочете този така важен ред, и продължава да плаща цената на играта до самият й край...

Creativity and unusual arts

 Скоро се замислих, че макар и всеки пост до тук да представлява различни парченца от пъзелът ми, наречен "АЗ", несъзнателно съм изпуснала една много важна част от себе си, а именно интерсът ми към изобретателността, към разнообразните начини да изразим себе си, да направим нещо с което да зарадваме близък човек, или просто към наблюдаването на креативното и нестандартно изкуство и мислене на другиго... всички, които малко или много ме познават могат да потвърдят без изобщо да се замислят, че всички изброени са неразделна част от мен... затова от тук нататък смятам да поправя грешката си...
 Като за начало, тъй като съм и голям любител на сладкото, предлагам да започнем с нещо сладко и цветно... признавам идеята не е моя, видях я в един сайт, докато търсех интересни опаковки на подаръци, но това не ми попречи да я заимствам и да я променя лекичко... и така следващият път можете да изненадате своите приятели с букет направен от шоколадови бонбони:
Тъй като нямам представа какви са материалите за направата на оригиналния букет, ще изброя тези които използвах аз:
~шоколадови бонбони по избор;
~дървени шишчета (за дръжките на цветята);
~цветни целофанени хартии (в случая 2 цвята лилава и един розова за листенцата на цветята, светло зелена за дръжките, златиста за тичинките и лилава за опаковката на самия букет);
~мрежа за цветя и букети;
~цветна опаковъчна лента;
~тиксо;
~телбод;
~домакинско фолио и/или обикновена хартия;

  Първо правим тичинките на цветята от шоколадовите бонбони и ги прикрепваме към дръжката (шишче). Ако шоколадовите бонбони не са фабрично опаковани в целофан, можете да ги опаковате с домакинско фолио, като изрязвате квадратно парче, поставяте бонбона по средата и опаковате като събирате фолиото в една посока. Идеята е да се получи нещо такова:

Ако фолиото ви е прекалено тънко, или ако фабричната опаковка на бонбона е такава, може да направите 2ри по-твърд слой с помощта на обикновен лист хартия. След като повторите процедурата, внимателно мушкате дървеното шишче в стърчащата нагоре част на опаковката и увивате опаковката около него, като междувременно и лепите с тиксо. Важно е добре да прикрепите шишчето към бонбона, така че после да не може да се измъкне, тъй като то ще бъде стеблото на вашето цвете. След тази процедура повтаряте опаковката на бонбона, но вече с цветната златиста хартия, която пак прикрепяте към шишчето с помощта на тиксо. Напластяването на фолио и различни хартии се прави главно като предпазна мярка в случай че букетът бъде държан при по-висока температура и шоколадовите бонбони тръгнат да се разтапят, така шоколада няма да може да попие до най-външния слой и съответно да развали самия букет. Следва оформянето на самите листенца на цветето, тук можете да импровизирате колкото искате. В моя случай листенцата на цветята са направени от различни по големина триъгълни и правоъгтлни парченца светна хартия, които постепенно с помощта на тиксото прикрепяме към тичинката (бонбона) и стеблото (дървеното шишче). За да извиете листенцата навън или навътре можете да използвате нощицата, все едно къдрите панделка. След като всички листенца са прикрепени идва обличането на стеблото на цветето. За целта изрязвате ленти с дебелина около 1,5 см. от зелената опаковъчна хартия и започвате да я навъртате в посока от листенцата и тичинката към стеблото. Целта е максимално добре да обхванете стърчащите долни крайща на листенцата, както и там където сте прикрепили шишчето към бонбона. Облизовате шишчето внимателно и възможно най-стегнато с хартията и в долния му край залепвате с тиксо или силно и бързостягащо лепило.

   

 

Когато всичките ви цветя са готови идва ред на направата на самия букет при него оформлението зависи само и единствено от предпочитанията и фантазията ви. Тъй като шишчетата за разлика от стеблата на истински цветя са доста по-трудни за прихващане и подреждане в желана форма, можете да използвате малки ластичета, с които да прихващате стеблата 2 по две или по повече, и след това пак по същия начин да ги прикрепите всички заедно. Друг вариант е да използвате някаква гъбичка (може и за миене на чинии), която да изречежете в кръгла форма и да забучите шишчетата в желата форма в нея, така може би дори конструкцията ще бъде по-стабилна. Накрая просто опаковате с целофан, мрежа или друг вид хартия по избор, както и можете да добавяте всякакви други доукрасителни елементи по избор :о)

 

Приятни занимания и да ви е сладко ;о)